Старобългарските валове сред античните и средновековни земнонасипни съоръжения

ДИМЧО ЕВСТАТИЕВ

Изследвания по българска средновековна археология. Сбoрник. в чест на проф. Рашо Рашев. Велико Търново, 2007, 74 – 86.

Въведение

През Античността и Средновековието са изграждани земнонасипни съоръжения с различно предназначение, голяма част от които са сравнително добре запазени. По нашите земи най-известните от тях са тракийските могили и старобългарските защитни валове.

Валовете са изграждани между VII и X век. Те са около 60 на брой, общата им дължина е стотици километри, а изкопаната за строителството им земя се изчислява на 30 до 50 млн. кубически метра. Научният интерес към тях датира от началото на миналия век и първите проучвания са свързани с името на Шкорпил. През последните десетилетия Рашев¹ и други археолози² получиха нова информация за времето на техния градеж, за строежа на земния насип и за начините за повишаване на неговата устойчивост. Тези проучвания, допълнени с

инженерно-геоложки данни³, доказаха, че старобългарските валове не са просто натрупване на пръст, а добре замислени и изпълнени земни конструкции.

Тракийските могили са десетки хиляди на брой и са разпространени из цялата страна. Те са проучвани най-вече във връзка с археологическите ценности, които се намират в погребалните камери, но са правени и изследвания върху строежа на могилния насип, върху земномеханичните му свойства и за изясняване причините за неговата дълговременна устойчивост⁴. Земни валове и други подобни фортификационни съоръжения по нашите земи са изграждали римляните⁵. На територията на днешна Румъния те маркират част от лимеса, т.е. границата на Римската империя на север от р. Дунав.

Древните народи са поддържали контакти помежду си и трябва да се очаква, че са обменяли строителния си опит и са го предавали на следващите поколения. Воден от тази идея, авторът си постави за задача да анализира наличните данни за конструктивните особености и начина на градеж на земнонасипни съоръжения от Античността (изграждани от египтяни, шумери, траки, скити и др.) и Средновековието и да сравни с тях старобългарските валове. Тук и по-нататък под термина вал се разглежда само насипната част на защитната преграда.

Антични и средновековни земни насипи

Малки земни могили с религиозно предназначение са известни от късния палеолит. През неолита според някои изчисления населението на земята е достигнало десетки милиони, оставяйки много следи от своята строителна дейност. Между тях са и малки насипи от уплътнена пръст, изграждани за изравняване на терена в селищата, за строителство на напоителни канали, с култови цели и други.

Насипното строителство се развива постепенно и при старите цивилизации достига до съоръжения с доста големи размери⁶. Най-старата язовирна земнонасипна стена е построена в днешна Йордания 4000 г. пр. Хр. По-късно, 2600 г. пр. Хр., малко време след първите пирамиди, подобна стена с височина 8-10 м е изградена на приток на р. Нил в Египет. Стените са правени от уплътнена земна маса със защитна каменна облицовка в лицевата част. За отбелязване е, че след това по тези места цели хилядолетия подобни хидротехнически съоръжения не са изграждани. Това само по себе си говори за строителния напредък на ранната египетска цивилизация, за който навярно е използван опитът на предишните общества.

Древните египтяни между третото хилядолетие и 1500 г. пр. Хр. са построили и други хидротехнически съоръжения от уплътнена пръст. Това са внушителните по размери диги за борба с наводненията при пълноводията на р. Нил. Освен египтяните, по това време значителен опит в строителството на диги са имали шумерите, китайците, индийците и други стари народи. Наред с уплътняване на почвата са прилагани и други похвати за увеличаване на устойчивостта

на дигите. При слаба земна основа, каквато се среща често в южното двуречие между реките Тигър и Ефрат, преди изграждане на дигата шумерите са разстилали слой от по-грубозърнест материал или са подлагали тръстикови рогозки т.е. според съвременната терминология те са армирали основата на насипа. За отбелязване е, че рогозките са се запазили до наши дни.

Шумерите, 2300 г. пр. Хр., са изграждали големи за онова време земни конструкции с религиозно предназначение. В столицата Ур царят Ур-Намму построил висок храм-платформа в чест на бога на луната Нанна⁷. Платформата представлява земен насип, изграден върху слой от печени тухли. Откосите на насипа са укрепени с изсушени чимове отвътре и печени тухли отвън. Вътрешността на насипа е армирана с кръстосващи се тухлени стени, така че е станало възможно високият осем метра насип да бъде оформен като платформа с много стръмни откоси - 45°. Идеята на това строителство съвпада удивително със временните решения за укрепване на насипи върху слаби почви чрез поставяне на тримерни полимерни скари в тях.

В Европа съществува голям брой земнонасипни съоръжения, изграждани с религиозно предназначение. Сред тях е голямата могила Sillbury Hill в Англия построена 3000 г. пр. Хр., която е висока 40 м, има диаметър 165 м в основата и 30 м в най-горната част. Земни могили през I-то хилядолетие са строили скитите, етруските, македонците, траките и други европейски народи. Между тях е и могилата при гр. Вергина, където е погребан Филип II.

Скитската могила Чертомлик в южна Украйна от IV в. пр. Хр. е висока около 22 м и за нейното построяване е използвана около 70 000 м³ земна маса⁸. Най-напред е изградена добре уплътнена подложка от прахова глина с дебелинана до 40 см. След това е направено тялото на насипа с основен градивен материал чимове (по всяка вероятност изсушени), изрязани от местната черноземна почва, които са заздравени в тялото на могилата с концентрично разположени слоеве от добре уплътнена прахова пръст. За укрепване на откоса е използвана и каменно зидана стена.

Най-много могили от всички антични народи са изградили траките. Към тях са проявявали интерес редица автори от древността, включително и Херодот. Те са направени с различни материали - льос, песъчливи глини, чакълести почви, изветрели скали, грубозърнест делувий и др., но никога от неподходящи за насип почви. Досега не е установена могила в свлачище, в терен със слаба почва или с високо ниво на подпочвената вода, което показва, че траките са имали, както бихме се изразили сега, известна инженерно-геоложка култура. Могилите най-често се срещат в Североизточна България, в Предбалкана, в полетата на Тракия и в Родопите. Те имат своеобразна форма - в разрез представляват конус със заоблен горен край. Максималната им височина достига до 30 м, а ъгълът на наклона на повърхността им (откоса) е между 22° и 30°, т.е. от 1:1,75 до 1:2,5.

Строежът на могилите зависи от тяхното предназначение и от местните геотехнически условия. Големите могили са изграждани с постепенно надзиждане, като тяхната конструкция зависи от присъствието или отсъствието на погребални камери. В единия и другия случай те се състоят от добре уплътнени слоеве, което се доказва чрез измерване на плътността им⁹. Често в основата на могилите е изграждан слой от добре уплътнена глина. Слоевете могат да бъдат еднородни или разнородни по състава на градивния материал. Това зависи от стратиграфията на изкопа, от който те са добивани. Използвани са различни похвати за повишаване на устойчивостта на земния насип. Например, при голямата могила в Свещари са прилагали малки подпорни стени и пояси от суха зидария за укрепване на откоса. За осигуряване на добра връзка между слоевете

при надзиждане, краищата на старите слоеве са оформяни на стъпала. За да се постигне по-голяма здравина, при някои слоеве праховата почва е смесвана с варовиков трошляк. Независимо от предназначението си подобна роля са играли и тънките слоеве от ситно счукан варовик, които се срещат при могили в Свещари. При условията на льосовите почви слоевете на могилата повтарят в обратен ред стратиграфията на изкопа, от който те са добивани.

От другите антични държави особен интерес представлява изграждането на фортификационни съоръжения от уплътнена глина в древната Балхара¹⁰.

Град Балх, столицата на Балхара, е бил заобиколен със стена дълга 89 км, построена от блокове от плътна глина с дължина над 70 см и ширина 50 см. Подобен е градежът и на крепостната стена на друг балхарски град - Ай-Ханум. В цитирания източник не се дават сведения за начина на уплътняване на глинените блокове. Предполагам, че глината, съдържаща и армиращи примеси, като ситно нарязана слама, конски тор и др., е излята в пластично състояние в разглобяеми калъпи или в изкопани легла в земята. След изсушаване глинените блокове са изваждани. При определен минерален състав на глината при изсушаването настъпва свиване, съпроводено с намаляване на обема на блоковете. По този начин те се самоуплътняват и придобиват голяма якост, която се запазва дълго време при сух климат и ограничен достъп на вода, какъвто е случаят с вертикалните повърхности на една крепостна стена. Това обяснение е по-вероятно,отколкото допускането на механично уплътняване на големите глинени блокове, за което се изисква непосилна не само за онова време работа. За да уплътним

такива блокове сега, е необходима поне 200-тонна преса. Този пример представлява оригинално технологично решение в случай на отсъствие в близост на подходящ каменен материал и е доказателство за добро познаване на поведението на земните съоръжения и на материалите, от които те се изграждат.

В антична Гърция и Рим са използвани също така големи обеми уплътнена почва в градското строителство, при изграждане на пътища, диги, военни лагери и други съоръжения. Многобройните реконструкции на градовете са съпровождани с непрекъснато подравняване на терена с привнос на строителна почва от друго място, което може би е основна причина за голямата дебелина на културния слой.

При строителството на лимеса на Римската империя в Европа, Африка и Азия са вложени огромни обеми уплътнена местна почва. При по-важни съоръжения с ограничени размери, освен ръчни трамбовки са прилагани и по-сложни машини за уплътняване, подобни на машините за набиване на дървени пилоти. Това вече е голямо развитие на уплътнителната технология, което не е било надминато с векове.

Насипното строителство е продължило и през Средновековието най-вече в градското строителство и за фортификационни цели. С армирани насипи са отвоювани територии от морето, какъвто е случаят с гр. Венеция, който е построен върху насип, обединил десетки малки островчета в едноименната лагуна. Тъй като дъното на лагуната е тинесто, основата на насипите и на сградите е заздравявана с набити в нея дървени колове, похват, който са използвали преди това и строителите на първата ни столица Плиска, също построена на слаба (льосова) почва.

Истински връх в регламентирането на древното насипно строителство представлява китайският правилник Sung от 1103 г., който посочва дебелината на уплътняваните слоеве, тежестта на трамбовката, броя на ударите и приблизителната влажност на почвата¹¹.

Преди да пристъпим към анализа на старобългарските валове и за улеснение на съпоставката, ще обобщим накратко похватите, използвани при изграждането на античните и средновековните насипни съоръжения на другите народи.

Първото, което прави впечатление, е, че при всички тях, като се започне от най-старите насипи, изграждани през палеолита, след това през неолита, Античността и Средновековието, е използвано уплътняване на почвата. изглежда много отдавна е било установено, че без добро уплътняване насипът от дребнозърнеста почва е неустойчив, разрушава се от атмосферните фактори, от течащата вода и се сляга с течение на времето. С уплътняването на почвата нараства плътността на нейния скелет, увеличава се триенето и сцеплението между изграждащите я частици, което увеличава нейната здравина.

При съоръженията, при които се е изисква дълготрайност, като диги, язовирни

стени, култови постройки и др., са използвани подходящи почви, които се поддават на уплътняване и не съдържат органични примеси или други разпадащи се и разтворими субстанции. Ако такива примеси съществуват, дигите и язовирните стени се разрушават след кратко време под влияние на суфозионни процеси. Важна роля за устойчивостта на насипите е изиграл подходящият наклон на откосите. Ако са много стръмни, откосите се поддават на свличане. При тракийските могили наклонът на откосите е съобразен с вида на почвата,така че много рядко се наблюдава делувиален шлейф в основата им, причинен от повърхностна ерозия под влияние на валежите. Ако откосите са били неправилно подбрани, могилите и другите антични насипи щяха да бъдат разрушени от ерозията. При използване на прахови и песъчливи почви се е прибягвало до укрепване на откоса с чимове и печени тухли, с малки подпорни стени или пояси от каменна зидария.

При наличие на слягаща се основа е използвано укрепване на основата, като насипът е полаган върху слоеве от добре уплътнена почва или от грубозърнест материал. Шумерите в основата на насипа са полагали платна от тръстикови рогозки, което по съвременната терминология се нарича армиране на основата. Подобно армиране се постига и с набиване на дървени колове. Освен в основата е прилагано армиране и в тялото на насипа посредством смесването му с трошляк, с различно големи каменни блокове, с добре уплътнени почвени слоеве или с изграждане на скелетна тухлена конструкция, между чиито елементи е уплътнявана почва.

Старобългарските валове

Височината на земните насипи на валовете сега достига до 4 м, а ширината в основата им е средно 10-15 м. Формата им най-често е трапецовидна. Изграждани са от строителни почви, намиращи се в непосредствена близост с тяхното трасе. По-голямата част от валовете попадат в льосовата провинция на Долния Дунав, където праховият льос и льосовидните седименти са тяхната среда и основен градивен материал. Покрай Черно море насипите са направени от глинест пясък и пясък от плажовата ивица, в планинските райони - от грубозърнести делувиални отложения, а в равнините извън льосовата област - от пръст с речен и езерен произход. Пред земния насип се намира изкопът, от който е вземана почвата за изграждането му и който е неделима част от фортификационното съоръжение. Наблюденията и специално извършените измервания показват, че подобно на античните и други средновековни насипи при изграждане на старобългарските валове е използвано уплътняване на почвата. С най-много данни в това отношение се разполага за защитния вал около Плиска, който е дълъг около 20 км. Строителството на вала е започнало с изграждане на добре уплътнен пионерен насип с височина 0,8-1,2 м и с откоси 1:2, който в разреза се откроява с по-тъмния си цвят, защото е направен от съвременната почва. След това от глинестия льос, който се разкрива в изкопа пред вала, са изграждани останалите слоеве на насипа. Слоевете имат дебелина 20-30 см и носят очевидни белези на уплътняване. Плътността на сухата маса в тях се изменя между 1,50 и 1,70 г/см³ и е по-висока от плътността на естествената почва, която е под 1,45 г/см³. Максималната плътност на сухата маса на разглеждания льос, определена по съвременната методика за насипни съоръжения, е 1,70-1,75 г/см³. Възможностите на уплътняването с ръчни трамбовки, което навярно е използвано, не са позволили да се получи равномерна плътност, както на отделните слоеве, така и на целия насип, но въпреки това то е увеличило устойчивостта на насипа. По лабораторни данни¹² неговият компресионен модул е 10 МРа, а модулът на обща деформация възлиза на около 20 МРа, което е една доста висока стойност. Освен валовете около Плиска белези на уплътняване носят и всички други старобългарски валове, изградени от льосови и глинести почви.

При наличие на недостатъчно здрава основа са използвани различни начини за укрепване на основата на насипа. Чимовото ядро и останалата част на насипа на укреплението при Дунавец са изградени върху добре уплътнен изравнителен слой от льос, разстлан върху съвременната почва. Част от насипа в Попина има за основа слой от льос, примесен с дребни камъни, а в друга част чимовото ядро е изградено върху уплътнен слой от местната почва. Участъци от Аспаруховия вал край Варна са построени върху слой от едри камъни, счупени керемиди и тухли, които произлизат от разположени наблизо антични сгради. Около вала и понастоящем се наблюдават заблатявания и очевидно това „заскаляване” е правено за тяхното преодоляване. Без него е било невъзможно разстилането и уплътняването на първите слоеве на насипа. Особени грижи древните български строители са полагали за укрепване на тялото на насипа. При някои от валовете е изграждан зид под най-високата, т.е най -напрегнатата му част. При Аспаруховия вал, при вала в Шкорпиловци, земления лагер Делул кале в Северна Добруджа зидът е каменен, със суха зидария или с глинест разтвор, има височина до 2,20 м и ширина до 4 м. Когато в околността на вала няма каменен материал, е изграждан зид от добре подредени чимове. Такъв е случаят при укреплението Нова Черна до Тутракан, при валовете в Дунавец и Попина.

Каменните зидове повишават устойчивостта на насипа при неблагоприятни инженерно-геоложки условия. При Аспаруховия вал зидът от суха каменна зидария е изграждан в заблатените участъци. В Шкорпиловци той е построен на ръба на морската тераса, за да предпази земния насип от свличане по посока на стръмния склон. Когато насипът е изграждан от несвързани или слабо свързани почви, той е укрепван чрез смесване на отделните слоеве с едри камъни, счукани тухли и други строителни отпадъци. Такъв е случаят с валовете по Черноморието (Аспаруховия вал, валовете при Кранево, Камчия и Обзор) и при някои валове от льос във вътрешността (при външната защитна линия на Никулицелския лагер, при с. Гиздорещи в Северна Добруджа и др.). При едни валове армиращият каменен материал е разхвърлян безразборно, но при други е разположен на хоризонтални ивици, например при вала в Камчийската планина. При т. нар. Голямо кале на Никулицелския лагер хоризонталните слоеве са от преупотребени тухли.

При отбранителните валове по черноморския бряг, изградени от пясък и глинест пясък, е прилагано задравяване с преупотребен хоросан¹³. Тук не се касае за използване на естествено получената смес на местната почва с хоросана в руините на крепостите и селищата, защото хоросанът е пренасян до няколко километра, за да бъде добавен равномерно към слоеве на насипа. В резултат тези слоеве са получили значителна якост и водоустойчивост. Изрязаните от тях подобни тела с размери 10x10x10 см престояват 8 часа във вода, без да се разпаднат, докато пробните тела от слоевете неомесени с хоросан се разпадат за две минути. Средната якост на натиск от пробите от заздравените слоеве е 4Ра т.е. около 4 тона на един метър квадратен. Това е доста голяма якост, която не само е запазила валовете от разрушаване, но е дала възможност те да се използват за пътища, позволяващи бързо придвижване на отбранителните отряди. Заздравяване на глинести почви с гасена и негасена вар се използва и в наше време, като заздравяващият ефект се обяснява с химическото взаимо-твие на варта с повърхността на фините алумосиликатни частици от почвата по пътя на т.нар. пуцоланови реакции. Не би трябвало да се очаква, че преупотребения хоросан притежава такъв заздравяващ ефект. Въпреки товатрябва да се има предвид сравнително добрата якост на сместа на местната почва с хоросана от римските и средновековни руини. Тази смес държи вертикален откос на дълбоките изкопи при археологическите разкопки и има видимо по-добра устойчивост от околната естествена почва. Това ни кара да приемем, че макар и бавно, след продължително време в нея са настъпили някакви химически реакции, подобни на тези в смесите на глина и вар. Това биха могли да бъдат и физико-химични процеси на взаимодействие на калциевите катиони от хоросана с глинестите минерали, което също води до известно повишаване на якостта.

При някои от валовете е използвана комбинация от описаните методи. Например

в долната част на Аспаруховия вал над твърдото ядро от уплътнен сиво-чер глинест пясък или каменна зидария е насипван пясък или глинест пясък, смесен с неголямо количество каменно-тухлени примеси. Горната част от насипа се състои от непрекъснато покритие от глинест пясък, смесен с хоросан и голямо количество камъни и счупени тухли.

Допреди стотина години, по времето на Шкорпил, старобългарските валове са били в сравнително добро състояние. Наличната от това време информация и данните от сравнително добре запазени валове до втората половина на миналия век позволяват да се направи заключение, че те са изградени с подходящи откоси, съобразени с вида на почвата. Средната стойност на наклона на откосите при изследваните насипи в льосовите почви е 1:2,75, но се предполага¹⁴, че първоначалният наклон е бил малко по-стръмен, примерно 1:2,5. При сегашното строителство на насипи от льос, според състоянието на почвата и височината на съоръжението, се препоръчва сухият откос да има наклон от 1:1,5 до 1:3, т.е. откосите на валовете попадат в тези граници.

За да се запазят валовете повече от хиляда години, освен подходящият наклон са допринесли и различните методи за укрепване на откосите¹⁵. Предназначението на насипите е изисквало предният им откос да бъде по-стръмен, за което при по-дребнозърнести почви е използвана подпорна стена. В северната част на вала около Плиска тази стена е висока около 1 м и се състои от няколко реда камъни на суха зидария. При вала в Стърмен под короната е изградено чимово ядро, защитено от предната част към изкопа със стена висока 3 т и широка 1,2 т. Стената е фундирана на дълбочина 0,5 т върху добре уплътнен льос. Стена от зидан камък се среща при вала Еркесия в Ямболско, при с. Попина, Силистренско, и др.

Предполага се, че големият каменен вал в Северна Добруджа, от който са останали най-долната му част и основата (стени от дялани камъни, между които е нахвърлян ломен камък на хоросанов разтвор) с ширина 1,8-2,0 м, е поддържал насип, висок 6-8 т, със стръмни откоси и дължина 59 км. С разрушаването на каменния зид насипът се е свлякъл и впоследствие се е изравнил с терена. Ако това предположение се докаже, това ще бъде най-големият земен насип за онези времена с подпорна стена.

При някои от валовете в долния край на насипа е правено "заскаляване" от камъни, глинест трошляк, счупени тухли и др. Размиването на долната част на откоса е една от основните причини за нарушаване на неговата устойчивост, явление, което древните български строители не само добре са познавали, но са вземали мерки за неговото предотвратяване. Друг начин, използван със същата цел, е оставянето на берма между насипа и изкопа пред него или между насипа и стръмния склон.

Представлява интерес да се знае колко време е било необходимо за изграждане на тези съоръжения. На основата на съвременните сметни норми, при допущане, че почвата е пренасяна ръчно, че поне половината от слоевете са уплътнени с ръчни трамбовки и че са извършени укрепвания на откоса, се установи, че за построяването на 20 км вал около Плиска са били необходими около 3 месеца и половина работа на 10 000 човека при 10 часов работен ден¹⁶.

Сравнителен анализ

За доказване на достоверността на всеки сравнителен анализ се прави оценка на изходната информация. Без такава оценка съществува опасност от прибързани и неточни изводи. Най-същественият недостатък на използваната изходна информация е нейната неравномерност. С най-много данни (археологически, инженерно-геоложки, земномеханични) се разполага за старобългарските валове (взети под внимание около 20-30 съоръжения) и тракийските могили (анализирани са 10-15 могили), при изследванията на част от които е взел участие и авторът на статията. Информацията за другите антични съоръжения (египетски, шумерски, индийски и др.) е почерпена предимно от обширната студия на френския учен земномеханик Kerisel¹⁷, която се отнася за по-широк кръг от съоръжения - не само насипни, и степента на подробност за последните не е такава, както при тракийските могили и старобългарските валове. С повече данни бихме искали да разполагаме за античното насипно строителство на скитите (само една могила), а също така в Индия, Китай и Балхара. Особен интерес представляват сведенията за земнонасипните съоръжения по пътя на миграцията на българите от Предкавказието, през Източното и Северното Черноморие към Балканския полуостров, които са твърде малко¹⁸.

От направеното описание на античните и средновековни съоръжения (включително българските) въпреки непълнотата на наличната информация се открояват два безспорни принципа в техния градеж, а именно използването на подходяща почва и прилагането на различни методи за повишаване на дълготрайността на насипа. Спазването на първия принцип не е било особено трудно, тъй като неподходящите за насип почви (високопластични глини, органични глини, силно осолени почви и др.) се срещат сравнително рядко на повърхността. По-трудно е било осъществяването на втория принцип, за което са били използвани различни методи. Повсеместно прилаган метод за осигуряване на дълготрайността на античните (египетски, шумерски, тракийски, скитски и др.) и средновековни насипни съоръжения (китайски и старобългарски) е уплътняването на почвата. То е прилагано най-вече при изграждане на насипи от песъчливи и прахови глини, льос и глинести пясъци. За уплътняването има преки и косвени доказателства. Преки доказателства са данните от измерване на плътността на старобългарските валове и тракийските могили (засега не разполагаме с такива данни за други съоръжения), наблюденията на място върху структурата на слоевете, китайският правилник Sung от началото на XII в. и др. Косвено доказателство е самото оцеляване на насипните съоръжения в протежение на десетки столетия и хилядолетия. Ако една язовирна стена или дига от дисперсна почва (в Египет, Шумер, Индия и др.) не е била добре уплътнена, тя щеше да се разруши от ерозията на течащата вода и от суфозията, причинена от водата, проникваща през тялото на насипа.

Следователно уплътняването на насипите е една стара строителна традиция, която датира от зората на човешката цивилизация и опитът на старобългарските валове е част от тази традиция.

Други методи, които са използвани в Античността и Средновековието за повишаване на дълготрайността на насипите, са насочени към укрепване на тялото на насипа и на неговата основа. При нашите валове, изграждани върху слягаща се и слаба почва, това са подложките от уплътнена почва, от почва смесена с камъни (насипът в Попина) или от едри камъни, счупени керемиди и тухли (Аспаруховият вал). Шумерите с тази цел са поставяли подложка от печени тухли, от по-грубозърнест материал или рогозки от тръстика (армиране на основата). Слой от уплътнена почва се установява под скитската могила (Чертомлик) и при редица тракийски могили (Свещари др.).

При старобългарските валове за укрепване на тялото на насипа под неговата корона са изграждани каменозидана стена (Аспаруховият вал, валът в Шкорпиловци, земленият лагер Делул Кале) или чимово ядро (укреплението Нова Черна, валовете Дунавец и Попина). С тази цел шумерите са използвали пространствена конструкция от пресичащи се стени от печени тухли. Предимно от чимове е изградена скитската могила Чертомлик.

Друг похват за укрепване на тялото на валовете е смесването на отделни негови слоеве с грубозърнест материал (валовете по Черноморието и др.) или изграждане на отделни слоеве от такъв материал (валът в Камчийската планина, Голямото кале на Никулицелския лагер). Смесване на слоеве с варовиков трошляк се наблюдава при тракийски могили, изградени от прахов льос в Свещари.

Отделен интерес представлява заздравяването на слоеве от Черноморски валове с преупотребен хоросан. Няма данни за използване на този метод при други насипни съоръжения у нас и в чужбина. Древните римляни при строителство на пътища са заздравявали местната почва с вар, например основата на прочутата Via Appiа в Рим, но е много трудно да се прави сравнение с този метод,още повече, че при валовете се касае за използване на преупотребен хоросан.

Както беше отбелязано, при изграждането на старобългарските валове са използвани различни похвати за укрепване на откосите им. Прилаганите с тази цел каменнозидани стени (валът около Плиска, с. Попина, Еркесия и др.), чимове (Стърмен) и "заскаляване" се наблюдават и при тракийските могили. Комбинацията от чимова и каменозидана стена при вала в Стърмен наподобява укрепването на откоса с изсушени чимове отвътре и облицовка от печени тухли отвън при описания храм-платформа на шумерите в столицата Ур. Подпорна каменозидана стена за укрепване на откоса е използвана и при могилата в Чертомлик. Далечна аналогия на някои от тези методи представлява изграждането на крепостна стена от уплътнени чрез изсушаване глинести блокове, армирани с конска тор, а навярно и със слама, в гр. Балх, столицата на Балхара.

Налице е известно сходство в наклона на откоса на валовете, изградени от льос - средно 1:2,5 (с отчитане на уврежданията), и на тракийските могили също построени от льос - наклон на откоса между 1,75 до 1:2,5, т.е. откосите на могилите са общо взето по-стръмни.

Заключение

От анализа на данните за градежа на старобългарските валове и от направената съпоставка с антични земнонасипни съоръжения произтичат следните по-важни изводи:

1. Валовете са добре замислени и старателно построени земни съоръжения, чието изграждане е съобразявано с вида на строителната почва, с геоморфоложките условия и със състоянието на земната основа, което е доказателство за наличие на сериозна строителна култура.

2. За укрепване на валовете и за осигуряване на тяхната дълготрайност са «ползвани различни методи, които също са съобразени с вида на строителната почва и с условията на терена. Някои от тези методи са сходни с използваните в Античността, а по късно и от други средновековни народи.

3. Най-много сходства в градежа на старобългарските валове се установяват с градежа на тракийските могили и с някои съоръжения, изградени от шумерите в южното двуречие, между реките Тигър и Ефрат, където са разпространени слаби прахови почви, сходни с льосовите в Северна България.

4. При бъдещите изследвания е необходимо да се събере повече информация за античното индийско, китайско, римско и средноазиатско земнонасипно строителство и повече данни за използваните методи за повишаване на дълготрайността на съоръженията. Това ще позволи да се потърси аргументирана връзка между похватите и уменията на античните и средновековни народи при изграждане на насипи, както и за пътищата, по които се е осъществявала тази връзка и е прониквало влиянието.

БЕЛЕЖКИ

¹ Р. Рашев. Проучвания на старобългарския земен вал при с. Шкорпиловци, Варненско, през 1972-1973 г. – ИНМВ, 11, 1975, 150-155; Р. Рашев. Българските землени укрепителни строежи на Долния Дунав (VII-Х в.). Дисертация. 1977, София, 236 с; Р. Рашев. Старобългарски укрепления на Долния Дунав (VII-Х в.). Варна, 1982, 235 с.

² Д. Димитров. Прабългарите по Северното и Западното Черноморие. Варна, 1987, 303 с.

³ Д. Евстатиев, Р. Рашев. Инженерногеоложки особености на старобългарските землени съоръжения. - Списание на Българското геоложко дружество, 1980, 2, 167-177; D. Evstatiev, R. Rashev. Engineering geological conditions of the earliest Bulgarian capitals of Pliska and Preslav. – In: Engineering Geology of Ancient Works, Monument and Historical Sites, Athens, 19–22 September, 1988, A. A. Balkema, Rotterdam, 1679-1685.

⁴ D. Evstatiev, D. Gergova, V. Rizzo. Geotechnical features of the Tracian Tumuli in Bulgaria – Helis, vol. IV “Twenty years of thr Sveshtari Tumulus and Explorations in the Sboryanovo Village” Publ. House of the Bulg. Acad. Of Sci. (in press)

⁵ Р. Рашев. Старобългарски укрепления..., 235 с.

⁶ J. Kerisel. The history of geotechnical engineering up until 1700. Proc. of the Eleventh international conference on soil mechanics and foundation engineering, Golden Jubilee Volume, San Francisco, 1985, A. A. Balkema/Rotterdam/Boston, 3–94

⁷ Ibidem, 3–94.

⁸ D. Evstatiev, D. Gergova, V. Rizzo. Op. cit.

⁹ Ibidem

¹⁰ П. Добрев. Балхара край Памир. Поглед към българската прародина. София, 2004, 224 с.

¹¹ J. Kerisel. Op.cit, 3-94.

¹² Д. Евстатиев, Р. Рашев. Цит. съч., 167-177.

¹³ Р. Рашев. Проучвания на старобългарския..., 150-155; Д. Евстатиев, Р. Рашев. Цит. съч., 167-177.

¹⁴ Пак там.

¹⁵ Р. Рашев. Проучвания на старобългарския..., 150-155; Р. Рашев. Българските землени..., 236 с.

¹⁶ Д. Евстатиев, Р. Рашев. Цит съч., 167-177.

¹⁷ J. Kerisel. Ор. cit., 3-94.

¹⁸ Д. Димитров. Цит. съч., 303 с.