Градът на победата Улпия Никополис ад Иструм

ИВАН ЦЪРОВ

Наследство, 1991, 1, 3 – 12.

Управлението на император Траян (98–117 г.) било време на най-голямата експанзия на Римската империя. Не толкова необходимостта от нови териториални придобивки, колкото запазването на спокойствие по границата е довело до няколко военни начинания, които завършили с пълен успех за римското оръжие. Най-големият сблъсък бил с Дакийското царство на Децебал. Първата война (101–102 г) завършила с частичен успех за римляните и подписването на унизителен за даките договор. При втората война (105–106 г.) Дакийското царство било унищожено, територията му присъединена към империята, а Децебал се самоубил.

В чест на голямата победа бил основан Никополис ад Иструм. В превод от латински името означава „град на победата към Дунав”. А понеже основателят е император Траян, към името на града било прибавено „Улпия”, производно от бащиното име на императора. По тоя начин били именувани и други селища от римската епоха, попадащи в днешната територия на България. Това са Ескус (с. Гиген, Марцианопол (Девня), Сердика (София) и др. Добавката „ад Иструм” била необходима за уточняване на географското местоположение на града, тъй като в империята имало няколко града, именувани Никополис, като дори Никополис ад Нестум бил разположен сравнително близо, на р. Места. Тая добавка станала причина дълго време средновековните географи и историци да идентифицират града с днешния град Никопол, основан от византийския императрр Ираклий в 629 г. Те не са обърнали внимание на един много ценен пасаж от съчинението на готския историк Йорданес (IV в.) „Гетика".¹ В него той описва готското нашествие в Долна Мизия и Тракия в 250–251 г. по времето на император Деций Траян (249–251 г.) под предводителството на Книва. След като готите били отблъснати от Тракия, те се отправили към Никополис ад Иструм, „един много известен град, разположен при река Ятрус (Янтра), който Траян построил, след като победил сарматите (даките) и го нарекъл град на победата”. Цитатът дава информация за географското местоположение и за времето на основаването на града.

В едно интересно изследване на румънския археолог Раду Вулпе² се доказва, че Никополис е основан през 102 г. Като доказателства са използвани цитираният текст у Йорданес, едно сведение у Дион Касий от „Римска история” и сцени XXXVIII и XXXIX върху известната колона на Траян в Рим. Авторът застава зад изложено по-рано становище, че основните сражения през първата дакийска война се водили на десния бряг на Дунав, в провинция Долна Мизия. За да отвлече вниманието на римляните, настъпващи в планините на Дакия, владетелят на даките Децебал предприел един грандиозен маньовър. Той успял да привлече за съюзници своите съседи, които преминали по замръзналия Дунав, навлезли в Долна Мизия и започнали да я опустошават. Траян оставил голямата част от войските си пред позициите на Децебал. Една малка част натоварил на дунавския флот, който лагерувал в Дробета (дн. Турну Северин), и използвайки ранното затопляне и размразяване на реката през 102 г., се спуснал по течението до Нове (край Свищов). С бърз марш успял да настигне варварите, които лагерували в предпланините на Хемус на път за дн. Шипченски проход. Сражението станало през нощта, изненадата била пълна и победата на римляните над многобройните варвари – съкрушителна. Императорът оценил стратегическото положение на местността и основал тук Никополис ад Иструм увековечавайки по тоя начин своята победа.

Най-ранният документ, в който е засвидетелствувано името на града, е Таbula рeutengeriana³, съставена през втората половина на II в. или първата половина на III в. и окончателно редактирана по -времето на император Диоклетиан (284–305 г.). Там името е дадено в слятата форма Nicopolistro. Фиксиран е на 50 римски мили източно от Мелта (Ловеч) и на 130 мили (една римска миля е равна на 1480 м) от Марцианопол.

Градът се споменава от много антични историци. По-важни данни съобщават Дексип в „Скитика”, „История на римските императори” (12,2), Амиан Марцелин в „История”, Сократ в „Църковна история”, в „Пътеводителя на Хиерокъл" (635,5), както и споменатите вече Дион Касий и Йорданес⁴. През XVII в. френският придворен географ Николас Сансон изработва историко-географска карта на Балканския полуостров през IV–VI в.⁵ В нея, приблизително на действителното си място на левия бряг на р. Янтра, е отбелязан gрад „Никополис ад Иструм” или „Никополис ад Ятрум”. На същата карта е отбелязан и градът Никополис ад Хемум. Явно това е грешка, допусната поради неправилно тълкуване на сведенията от съчиненията на Йорданес. През XVIII в., френският картограф Д`Анвил⁶ поставя Никополис при с. Никюп, което е турска форма на античното име на града. През лятото на 1871 г. австроунгарският пътешественик Феликс Каниц при обиколката си из България посещава и. развалините край Никюп⁷. При направения сондаж е открит постамент от бронзова статуя на Юлия Домна, съпруга на император Септимий Север (193–211 г.). От гръцкия надпис става ясно, че статуята е издигната от „градския съвет и народното събрание на Никополис прос Истрон” – гръцката форма на Никополис ад Иструм. По тоя начин градът е локализиран с една неоспорима категоричност, която слага край на дискусията относно местоположението му.

Улпия Никополис ад Истоум е разположен на невисоко плато на левия бряг на р. Росица, на 6 км от вливането й в р. Янтра и на около 60 км от най-южната точка на р. Дунав, където се е намирал лагерът на Първи италийски легион – Нове. На това място през античността се кръстосвали два важни пътя⁸. Единият е започвал от Одесос (Варна) и през Марцианопол, Никополис, Мелта и Сердика се е свързвал с „Главния път”, а оттам със западните провинции на империята. Вторият е започвал от Нове, минавал през Никополис, старопланинските проходи, Кабиле (край Ямбол), Византион (Истанбул) и през Босфора е осъществявал връзката с малоазийските провинции. Макар и второстепенни за мащабите на империята тези пътища имали изключително значение за икономическото развитие на дунавските провинции, както и за тяхната отбрана. Затова централната власт в лицето на провинциалните управители полагала грижа за тяхното добро състояние във всеки един момент.

Никополис бил построен по т. н. ортогонална или „Хиподамова” система. Тя се състои в това, че главните улици кардо максимус (с посока север – юг) и декуманус максимус (с посока изток — запад) съвпадат с посоките на света. Известно е, че античният свят не е познавал компаса и ориентирането е ставало по слънцето. Регистри раното в Никополис отклонение е 4°30', което показва, че схемата на уличната мрежа е била положена на 31 март или на 18 септември Само на тия дати слънчевото отклонение съвпада с посочената цифра. Макар и по-благоприятна от гледна точка за извършване на строителни работи едва ли 31 март е датата на основаването на града. По него време войната все още не е била приключена. По-вероятна е втората дата, тъй като Никополис е основан от Траян, а е известно, че императорът е роден на 18 септември 52 г. в гр. Италика, провинция Испания. Успоредните на главните улици се наричал съответно кардинес и декумани. Всички те са настлани с плочи от доломитизиран варовик и ограничени с бордюри. Под уличната настилка са изградени канали за отпадъчни води. Дъното им е настлано с тухли в три реда, а стените са изградени от ломени камън с хоросанова спойка. Покрити са с най-големите по размер плочи от настилката. При някои от тях, на разстояние от 20–25 м, има направени шахти⁹. Те са се затваряли с малки плочи със скосени навътре стени, които са могли лесно да се изваждат при необходимост от почистване или ремонт на канала. На места върху плочите са останали следи от преминаването на коли и колесници. Разстоянието межд коловоза е 1,35 м.

Улиците фланкират градските инсули (квартали). Те са с правоъгълна форма и приблизителни размери 30x70 м. Обикновено са заети от една или две сгради. Някои от големите обществени сград и комплекси са заемали повече от една инсула.

Комплексът на градския площад (агора¹⁰) включва две неравни и различни по облик и предназначение части. В източната е разположена ареята под открито небе, която е имала почти квадрати размери (42x41 м). Била е настлана с правоъгълни плочи, от които сега са запазени само няколко. От изток, юг и запад е оградена с колонади, а на северната страна се е намирала гражданска базилика¹¹. Тоя тип сгради са се използвали като места за сключване на търговски сделки и операции, при правораздаването и при ред други обществени дейности. Колонадата е в йонийски стил, като ъгловите колони са със сърцевидна форма. Макар тази форма да е позната от градовете в малоазийските провинции, то на територията на България се среща само в Никополис ад Иструм. Повдигната е на три стъпала над повърхността на ареята, което допълнително увеличава нейната височина и грандиозност. Между колоните са бил поставени бронзови и мраморни статуи на императори и членове и техните фамилии, на видни и заслужили граждани. Статуите отдавна са изчезнали, а до днес стоят техните постаменти като неми свидетели на отминало величие и слава. От изток и юг на агората са разположени магазини, чиито входове са били откъм вътрешната страна. От запад са разположени сградите на булевтериона (градски съвет) и одеона (малък театър).

В агората се е влизало от четири страни. Най-представително е оформен западният вход. Това се дължи на правилото в римската архитектура, че по този начин се оформя подходът от „порта романа” (в Никополис това е западната порта) към градския площад. Чрез две стъпала се достига до портик в коринтски стил с височина около 12 м. Върху архитрава е запазен надпис от времето на император Антонин Пий (138–161 г.), който датира и цялото съоръжение. Следва малък перистил с шест колони. От вратата са запазени каменните страници и прагът с гнезда за дървени греди и следи от отварянето на дясното крило. Вляво от нея има малко помещение, което вероятно е обитавал робът портиер. Северният и южният входове заемат част от платното на декуманите, а източният е вписан в площта на агората. Затварянето на входовете с врати е било необходимо поради забраната вечер, след залез слънце, агората да бъде посещавана. Повдигането на нивото й е вследствие на денивелацията и забраната за минаването на коли през нея.

В западната част на комплекса е разположена сградата на булевтериона (градския съвет). Влизането в нея е ставало откъм агората през един троен вход. Състои се от едно помещение с правоъгълен план. Стените му са били декорирани с ниши, в които върху малки постаменти с надписи са били поставени статуи. Тези постаменти и сега се намират във вътрешността на помещението. Булев-ите са сядали върху амфитеатрално разположени дървени пейки.

Южно от булевтериона и пропилейте се намира сградата на одеона. В нея се е влизало от изток към агората и от запад към П-образния портик. Орхестрата е оградена с невисок парапет от каменни блокове, свързани с железни скоби. От горния му край са започвали каменните седалки за зрителите, разположени върху частично запазени сега сводови конструкции.

Западно до одеона се е намирал П-образният портик в йонийски стил¹². Макар че е запазен в много лошо състояние и не е напълно проучен, видна е еднаквостта му в архитектурно отношение с агората. И тук между колоните, които в ъглите са сърцевидни, е имало постаменти със статуи.

Западно от булевтериона се намира голяма обществена сграда. През дългия период на съществуването си тя е претърпяла много реконструкции и преустройства. Първоначалният й план дотолкова се е променил, че вече е невъзможно по него да се съди за предназначението на сградата. Отоплението й се е извършвало посредством хипокауст. Това съоръжение представлява колонки от тухли или глинени тръби, върху които лежи настилката на пода. В получената по този начин кухина навлизал топъл въздух, който се получавал при изгарянето на дървени въглища или дърва в специално помещение извън сградата. Понякога кухини били оставяни между стените и облицовката им, като по този начин топлият въздух въздействал върху по-голяма площ. Чрез хипокауст са отоплявани бани, обществени сгради, големите помещения в жилищата.

Източно от комплекса на агората, върху площта на една цяла инсула, е разположена обществена сграда, известна в археологическата наука като „президиум”¹³ или „термоперипатос”¹⁴. Въпреки продължителната дискусия относно наименованието, а оттам и предназначението, на тоя етап на проучване все още е рано да се правят категорични изводи. Трябва да се подчертае, че досега няма данни за квартируването на военна част в Никополис по времето на Принципата, чийто командир да има нужда от специална сграда, наречена президиум или преториум. Сградата представлява едно голямо хале, в което се влиза от четири входа, разположени в крайщата на късите страни и заемащи част от уличното платно. И сега по-голямата част от архитектурните детайли могат да се видят паднали на място. Това са колони, фриз-архитрави, фронтони с релефни изображения на щитове и копия. Върху архитрава над северозападния вход е имало надпис, който е от времето на император Комод (180–192 г.), но след 185 г. Този надпис служи като датировка и за самата страда. По северната и южна дълги стени е имало по 13 магазина с входове към улиците. Поради липсата на археологически материали от тях предположенията с каква продукция са търгували остава в сферата на догадките. Под тази сграда е имало друго от по-ранен строителен период, която е била разрушена и теренът подравнен. От нея са запазени само малка част от основите в дълбочина.

В северната част на Никополис е разкрита частично обществена баня¹⁵. Проучено е едно помещение с ниши, което е било облицовано с мраморни плочи и корнизи. Отоплявало се е чрез хипокауст. Интересен е фактът, че преди построяването на хипокауста местата на колонките са били предварително разчертани върху прясната мазилка на стените. Проучването на банята е една от основните задачи, върху която се работи през последните и ще се работи през следващите няколко години.

Вероятно обществени бани е имало и в някои от другите квартали на града. За тяхното функциониране, както и за поддържане на хигиената и битовите нужди на жителите, е било необходимо голямо и стабилно подаване на вода. Такова е било осигурявано чрез изграждането на водопроводи, черпещи от постоянни източници¹⁶. Главният водопровод започвал от каптажа на подземната река от пещерата при дн. с. Мусина. Дължината му е 26 км. Изграден е от камъни с хоросанова спойка. Дъното е настлано с тухли, а горната му част е засводена. Отвътре е покрит с хидрофобна мазилка (хоросан, примесен със ситно счукана тухла), за да се намалят загубите на вода. За преодоляването по трасето му на долове, както и при преминаването от десния на левия бряг на р. Росица, са били изградени специални акведукти (мостове). И днес в местността „Раклите” край с. Дичин, на десния бряг на реката, могат да се видят следите от такова съоръжение. Въпреки неголямата денивелация от 8 м между началото и края на водопровода, водите е трябвало да се успокоят и утаят преди разпределянето им към градските квартали. За тая цел е построена водоразпределителиа кула, която остава на около 150 м на запад от крепостната стена. Нейните стени, високи в настоящия момент около 4,5 м, са най-добре запазените останки от архитектурата на Никополис ад Иструм. Чрез колектори, по водопроводи от глинени тръби, водата от резервоара е достигала до баните и жилищните сгради в града. Въпреки големия му дебит този водопровод се оказал недостатъчен за задоволяването на потребностите от вода, поради което са построени още два по-малки. Те събират води северозападно от Никополис, а трасето им с дължина 5 км и 3,5 км минава успоредно на малкото Никюпско дере. Поради второстепенното си значение и малкия дебит на пренасяните води конструкцията им е значително опростена.

Като водоизточници, задоволяващи нуждите на домакинствата, са използвани и кладенци. Досега в града са открити два кладенеца, а в село Никюп има пренесени още няколко каменни пръстена, които явно произхождат от Никополис.

Трудно може да се каже как са изглеждали частните сгради в града. В процес на проучване е една сграда в северозападната част. Установено е, че е имала открит вътрешен двор, настлан с тухлени плочи. Архитектурните детайли са богато декорирани. Претърпяла е няколко разрушения и поправки. Откритите в помещенията материали показват, че окончателно е загубила облика си и престанала да съществува като самостоятелна сграда през 378 г. по време на готското въстание.

При проучването на декумана, фланкиращ от юг комплекса на агората, са разкрити северните части на три жилищни сгради с портици. В ъгъла на едно от помещенията на средната сграда са запазени на място две каменни съоръжения — мортарии, използувани за счукване на зърно¹⁷.

В първите десетилетия от съществуването си Никополис не е имал крепостни стени и съоръжения. След опустошителното нашествие на костобоките през 170 г. започнало укрепяването на града. Това наложило промени в градоустройството. Някои сгради останали извън крепостните стени, променила се и схемата на канализационната система. Изградените стени достигали до 8 м, а кулите до 12 м. На всяка една от страните е имало порта, а някъде и потерни. Северната порта е най-добре проучена¹⁸. Изградена е от добре оформени квадри. Има две врати — външна, двукрила, и вътрешна, падаща (катаракта). От външната са запазени квадратните гнезда за гредите, на които са били окачени двете крила на вратата. От катарактата са запазени жлебовете, по които се е движела. Между двете врати има пропугнакулум, настлан с плочи. Не е съвсем обичайно за римската фортификация катарактата да е вътрешна врата. Нейното спускане става по-бързо от затварянето на двукрилата врата, а това при внезапно нападение е имало понякога решаващо значение. Но такова решение се наблюдава и на други места, например в Монтана (Михайловград). От двете страни на портата са разкрити четвъртити помещения, които не се издават пред крепостната стена. Вероятно това са фланкиращите кули. Идентична е и конструкцията на разкритата напоследък южна порта¹⁹. Източната порта вероятно е имала същото устройство, но проучването й установи, че е запазена частично и само в основи. Южно от нея се разкри потерна за пешеходци. За праг е била използвана вторично козирка, вземата от някоя разрушена сграда. Не е проучена още западната градска порта.

Никополис ад Иструм е бил икономически силен и високо развит в културно отношение град. Най-голям разцвет получава през времето на Северите (193–235 г.). Населението му се състои предимно от преселници от малоазийските провинции на империята, които идват тук със своята висока гръцка култура и език²⁰. Това са хора с разнообразни занаяти и търговци, пласиращи готовата продукция. Доказателство за оживената търговска дейност са откритите в монетните съкровища от близки и далечни провинции екземпляри, сечени в градската монетарница. Нумизматичните изследвания показват, че от времето на Антонин Пий, когато се отсича първата емисия, до края на съществуването си монетарницата на Никополис пуска в обръщение над 910 типа монети²¹. Опитни гравьори са изработвали миниатюрните изображения, отпечатвани върху монетите, прилагайки голямо майсторство и художествен усет.

Не по-лоши в своята работа са били каменоделците, оставили следи от дейността си при декорацията на множеството от сградите в града. Камъкът, използван при работата им, е добиван в каменоломните край дн. с. Хотница, на 14 км южно от града.

За разлика от каменоделците скулпторите много рядко използвали местната порода камък при изработването на статуи. Болшинството са отливани от бронз, а малка част са правени от дребнозърнест мрамор, внасян вероятно от Егейските острови. Най-известните скулптурни произведения от Никополис са репликата на Пракситело-вия почиващ Ерос, статуя на муза²², бронзова глава от статуя на император Гордиан III, мраморна статуя на Асклепий, както и ред други по-незначителни произведения.

От епиграфските паметници са известни занаятите тепавичарство и ветеринарство, а по косвени данни се добива известна представа и за много други. Грънчарският занаят достигнал висока степен на развитие, но поради факта че е практикуван извън чертите на града, няма да бъде обект на нашето внимание²³.

Многобройните занаятчии били организирани в колегии, които изпълнявали обществени и сакрални функции.

Религиозните култове били многобройни и разнообразни²⁴, макар че досега данни за храмове имаме единствено от изображенията върху някои емисии монети. Наред с божествата от традиционния гръко-римски пантеон се почитали местните тракийски божества, както и такива с източен произход²⁵. Посветителните надписи и оброчните релефи отразяват тази страна от битието на жителите на Никополис. Техните религиозни предпочитания се долавят и при погребалния обичай, според който са погребвали мъртъвците си. Некрополите на града, разположени от изток, север и запад, макар да не са проучвани системно, дават интересни данни. Романизираните или по-скоро елинизирани траки и през римската епоха запазват архаичния си обичай да издигат могили над гробовете на мъртъвците. Преселниците от малоазийските и италийските провинции поставяли надгробни плочи с релефни сцени и надписи на съответния език²⁶. Често срещано явление е синкретизмът между отделните обичаи и култове, като от III в. нататък някои божества дори загубват своята индивидуалност.

Никополис ад Иструм е бил административен център на територия, включваща земите по средното и горно течение на Янтра и водосбора й (вж. картата). Северната граница²⁷ е достигала линията Бяла — Масларево, приблизително успоредно на пътя Русе–Плевен в този участък. Западната граница е минавала по линията с. Райко Даскалово — Бутово. На юг по билото на Хемус граничи с територията на Августа Траяна (Стара Загора). Източната граница не е точно определена, но едва ли е обхващала територия извън водосбора на Янтра. В тези земи живеело многобройно за времето си население, основният поминък на което е било земеделието. Със задълбочаването иа икономическото разслоение през II в. се появили големи земевладелски имения — вила рустика²⁸. Техните собственици, произлизащи от градската аристокрация в Никополис, участвали в управлението на града и решаването на обществените дела. Много от тях заемали почетни длъжности в градската управа, което е отразено в надгробните им паметници.

Почти цялостно е проучена вилата край с. Присово²⁹. В нея са открити жилищни и стопански постройки. Многобройните археологически находки поставят нейното съществуване в границите от края на II в. до готското нашествие от 250–251 г., когато е била опожарена. Била е собственост на среден земевладелец.

Недалеч от Павликени е проучена вила, край която в периода II–IV в. се е развило значително керамично производство³⁰ наред със земеделието. Продукцията на този керамичен център, заедно с тая от другите открити край Бутово, Бяла черква и Хотница, задоволявала нуждите на населението на Никополис и административната му територия и в по-малка степен била предназначена за износ. Доказателство за икономическите възможности на вилата край Павликени е откритото съкровище от 3727 сребърни монети. Тъй като съдържанието му включва монети, събирани в продължение на близо век, явно то не е укрито при някаква непосредствена опасност, а съдържа спестяванията на няколко поколения собственици на вилата.

В територията на Ннкоиолис са локализирани и ред други вили, които са частично проучвани или за тях има косвени данни. Всички те загиват окончателно по време на готското въстание от втората половина на IV в.

По време на това въстание пострадал и самият град, което се установява по археологически път. Навсякъде при разкопките се откриват следи от опустошителен пожар, в който загинало почти всичко, изграждано в продължение на два и половина века. Настъпил период от около 50–70 години, през който Никополис не е съществувал като селище от градски тип. Интересен е фактът, че по това време възниква селището на хълма Царевец във Велико Търново, което през втората половина на V в. е обградено с крепостни стени³¹. И тук изниква въпросът дали градският център не се е пренесъл на това ново, естествено укрепено място, запазвайки старото име Никополис. И дали Йорданес в „Гетика" (267,26)³², като пише за „Никополската област в полите на Хемимонт” няма предвид точно това ново селище, като по този начин го отличава от стария Никополис ад Иструм. Бъдещите проучвания на историци и археолози ще дадат отговор на този интересен проблем.

Към средата на V в. Никополис получил ново укрепление (кастел) с площ от 60 декара. То било долепено към южната крепостна стена на ранния град, която след известна реконструкция станала негова северна крепостна стена. Основите на кулите по нея стъпили върху вече разрушените и изоставени сгради, а при строежа им във височина били използвани каменни блокове с декорация от фасадите им. Кастелът имал кули и порти и по другите крепостни стени. Проучената южна порта има два строителни периода, което се дължи на повдигането на околния терен. Кулите са се издавали на около 15 м пред високата 10 м стена. От външната страна стената е била. измазана с хоросан, разграфен като големи квадри, и е оцветена с яркочервена боя, нещо, което не е познато другаде. Целта е била стените да внушават сила и здравина и да възпират евентуалните нападатели от опити за превземане на града³³.

В кастела са разкрити две християнски базилики. Съществуването им потвърждава сведението на Сократ от Константинопол, който в своя труд „Църковна история” пише, че епископ Поликарп от Сексагинта Приста (Русе) бил преместен в Никополис³⁴. Лошото им състояние на запазеност не дава възможност да се определи дали са епископски.

В централната част частично е разкрита стопанска постройка, като едно от помещенията е служело за стъкларска работилница. Недалеч от нея е открита голяма жилищна сграда. Най-ранният период на съществуването й е II в. От него време са откритите в две от помещенията фрески, запазени до височина два метра. Сградата е имала перистилен план, И понеже е останала извън крепостните стени на ранния град, нейното съществуване не продължило дълго. Няколко века по-късно, след построяването на кастела, върху развалините й била изградена друга сграда. През XIX в. на съшото място е изградена стопанска постройка, просъществувала съвсем кратко време.

За последен път името на града се споменава от византийския историк Теофилакт Симоката в „История” (VII, 13)³⁵ във връзка с похода на пълководеца Коменциол срещу аварите през управлението на император Маврикий (582–602 г.). Малко по-късно Никополис бил окончателно унищожен под ударите на авари и славяни. Започнали дългите години на забравата.

Първите археологически разкопки са проведени през 1900 г. под ръководството на френския епиграф Жьорж Сьор по поръчка на княз Фердинанд. Впоследствие проучвания извършват В. Добруски, М. Бръчкова, арх. С. Бобчев, проф. Т. Иванов, който е дългогодишен ръководител на разкопките. От 1975 г. разкопките се провеждат от колектив от АИМ при БАН — София и Исторически музей — Велико Търново, с участието на студенти от Исторически факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий"³⁶. Особено голямо развитие получиха проучванията след 1985 г., когато започна работата на българо-английската археологическа експедиция, ръководена от ст. н. с. Л. Сло-коска и д-р А. Поултър. Резултатите от тези проучвания ще бъдат обнародвани в предстоящата поредица „Никополис ад Иструм”.

БЕЛЕЖКИ

¹ Латински извори за българската история. I, 1958, с. 341.

² VULPE, R. La victoire de Trajan a Nicopolis ad Istrum. In: Studia in honorem Veselini Basevkiev. S., 1978, р. 463–474.

³ ЛИБИ, I, с. 26.

⁴ Пак там.

⁵ ИВАНОВ, Т. Никополис ад Иструм в картите на Николас Сансон (XVII в.). В: в-к „Велико Търново”, март 1981, с. 6.

6 КА5АКОУ, 0. МсороНз ас! Шгит. КЕ, XVII, 1937, со1. 519,2.

7 КАNITZ, F. Donau – Bulgarien und der Balkan. Leipzig, 1882 I, р 181–188, III, р. 342.

⁸ АВРАМОВ, В. Войната между Византия и България в 986 г. и обсадата на София. С., 1936.

⁹ ИВАНОВ, Т. Градският площад на Никополис ад Иструм според новите проучвания, Археология, 1977, 2, с. 20.

¹⁰ Използването на гръцка терминология е прието във връзка с това, че основният език и уредбата на града са били гръцки.

¹¹ ИВАНОВ,Т., цит. съч., с. 26. Върху някои аспекти на архитектурата на агората в Никополис ад Иструм. Археология, 1979, 3, с. 1–11.

¹² ЦЪРОВ, И. Проучвания в Никополис ад Иструм. Обект перистил и фланкиращите го улици. ГМСБ, XI, 1985, с. 35–40.

¹³ БОБЧЕВ, С. По въпроса за термоперипатоса на Никополис ад Иструм. Археология, 1981, 3, с. 8–14.

¹⁴ ИВАНОВ, Т. Термоперипатът в Никополис ад Иструм. Археология, 1980, 2, с. 1 — 15.

¹⁵ ИВАНОВ, Т. Разкопки в Никополис ад Иструм през 1945 г. ИАИ, XVIII, 1952, с. 215 и сл.

¹⁶ ЦОНЧЕВ, Д. Водопроводите на Никополис прос Истрион. ГПНБ, 1931 — 1934, с. 131 — 148.

¹⁷ ЦЪРОВ, И. Каменни съдове от Великотърновски окръг. ГМСБ, XIII, 1987, с. 48, кат. №28, обр. 15.

¹⁸ ИВАНОВ. Р. Северната порта на Никополис ад Иструм. ВИС, 1988, 3, с. 97–108.

¹⁹ POULTER, A. Nicopolis ad Istrum, Bulgaria: an Interium Report on the Excavations 1985 – 7. The Antiquaries journal, 1988, vol. LXVIII, part I, p. 77, pl. Va, b.

²⁰ ГЕРОВ, Б. Романизмът между Дунава и Балкана от Хадриаи до Константин Велики. ГСУ ФФ, 1950/51 — 1951/52, ХLVII, с. 107.

²¹ МУШМОВ, Н. Античните монети на Балканския полуостров и монетите на българските царе. С., 1912.

²² ФИЛОВ, Б. Антични скулптури от Пловдив. ГНБП, 1925, с. 111 и сл.

²³ SULTOV, B. Ceramic Production on the Territory of Nicopolis ad Istrum (II-nd – IV-th century). Terra antique balcanica, I, Sofia, 1985.

²⁴ ГОЧЕВА, 3. Религиозният живот на Никополис ад Иструм. Сборник в памет на проф. Станчо Ваклинов, С., 1984, с. 87 и сл.

²⁵ ТАЧЕВА-ХИТОВА, М. История на източните култове в Долна Мизия и Тракия V в. пр. н. е. — IV в. от н. е. С., 1982.

²⁶ ДИМИТРОВ, Д. Надгробни плочи от римско време в Северна България. С., 1942.

²⁷ ГЕРОВ, Б. Северната граница на провинция Тракия. ИАИ, VII, 1950, с. 19 и сл.

²⁸ POULTER, A. Town and Country in Moesia Interior. In: Anciant Bulgaria. International Symposium on thr Ancient History and Archaeology of Bulgaria, University of Nottingham, 1981. Nottingham, 1983, part II, р. 92–93, 97–100.

²⁹ СУЛТОВ, Б. Villa rustica край с. Присово, В. Търновски окръг. ИОМВТ, II, 1964, с. 49–64.

³⁰ SULTOV, B., ор. cit.

³¹ АНГЕЛОВ, Н. Културни пластове преди изграждането на двореца. Царевград Търнов, I, С., 1973, с. 271.

³² ЛИБИ, I, С., 1958, с. 359.

³³ РOULTER, A. Roman revelations in Bulgaria. The illustrated London news, May 1987, р. 63.

³⁴ ГИБИ, I, с. 48–49.

³⁵ ГИБИ, II, с. 345.

³⁶ ИВАНОВ, Р. Античният град Никополис ад Иструм. Векове, 1986, 6, с. 37-38.