СТЕФАН АЛЕКСАНДРОВ
Човекът зад находките. Археологията днес и утре. София, 1997, 14 – 25.
„Човек и добре да живее, умира...”
Погребалните практики на древните общества винаги са предизвиквали обясним интерес. Доближаването до отвъдното, окултното, интригува и привлича хората от най-древни времена. В археологически и етнографски аспект за начало на проучването на погребалните практики биха могли да се приемат описанията от античните автори на погребенията на съвременни им племена. През Средновековието и особено след Ренесанса се появяват и първите описания на гробни паметници като надгробни могили, египетските пирамиди и др.
Оформят се и два подхода в изучаването на погребалните практики, които условно ще наречем „археологически” и „философски”. В Европа първите целенасочени разкопки на гробни паметници датират от края на XVIII - XIX в. Предимно в северозападната част на континента са проучени редица праисторически гробове. Още през 1849 г. J. Worsaae формулира своя закон, според който предметите, намерени в един гроб, би трябвало да са съществували заедно по време на поставянето им в него /Worsaae, 1849/. Този закон, определящ гроба като затворен комплекс, и разработването на типологическия метод позволяват на Оскар Монтелиус и Паул Райнеке въз основа преимуществено на анализ на гробни находки да разработят и първите хронологически системи за праисторията на Европа /Montelius, 1885; Reinecke, 1904-1911/.
„Философският” подход първоначално се свързва с история на религията и антропологията, като погребалните практики са разглеждани в контекста на религиозните вярвания и култове. През 1871 г. бащата на съвременната антропология Е. Тайлър въвежда понятието „анимизъм”. Същността му се състои във вярата в свръхестествени същества, живеещи самостоятелно или в някакво живо тяло. Според Е. Тайлър вярата в духове /анимизмът/ е най-древната форма на религиозни представи, а вярата в духове, възникващи след смъртта, и страхът от тях довеждат до появата на първите погребални практики /Tylor, 1871/. В редица свои трудове неговият ученик и последовател Дж. Фрейзър развива и обогатява тази идея. Анализирайки погребалните практики на различни древни общества и съвременни изостанали племена, той достига до извода, че произходът на погребалните практики трябва да се свърже със страха на живите от мъртвия и евентуалното му завръщане сред тях. С този страх той обяснява и ритуалното оставяне на храна в и около гроба, както и появата на каменна могила върху него:,,...големи, тежки камъни са били поставени върху гроба, за да държат мъртвия в него на принципа „sit tibi terra gravis” /Frazer, 1886/.
Развитието на философската мисъл довежда до появата, в началото на XX в., на първите критични оценки на теорията, предложена от Е. Тайлър и Дж. Фрейзър. Най-сериозни те са в монографията на Е. Дюркхайм „Елементарни форми на религиозния живот” /Durkheim, 1995/. Погребалните практики вече се разглеждат като компоненти на социалната система. Идеята, че социалната организация е тази, която определя погребалните практики, постепенно измества теорията за анимизма. Новата теория се основава на разработките на Социологическата школа на Е. Дюркхайм, като според нея погребалните практики не трябва еднозначно да се свързват със страха от мъртвия. Те са пряко свързани с другите институции на социалната система и могат да варират в различните общества или в рамките на самото общество. Един от последователите на тази школа - Р. Херц, посочва, че смъртта се третира от обществото както другите важни събития в човешкия живот - раждане, инициация и т.н. и в този смисъл погребалните практики ще варират в съответствие с: а/ статуса на мъртвия в живото общество и б/ връзката между този статус и статуса на мъртвия като участник в „обществото на душите” или „невидимото общество”. В подкрепа на това твърдение Р. Херц отбелязва, че „В едно и също общество чувствата, провокирани от смъртта варират според социалната характеристика на умрелия. ...в някои случаи деца, както и възрастни /т.е. непълноценни членове на обществото/ често получават различно от общоприетото третиране след смъртта си.” /Hertz, 1907/.
Подобни идеи, разбира се с определени различия, изказват самият Е. Дюркхайм /Durkheim, 1995/ и А. Ван Генеп. Последният разглежда човешия живот като низ от естествени /раждане, детство, смърт и пр./ и социални /сватба и др./ феномени. Тези събития имат и културно измерение като във всяко общество са отбелязани с култове и обреди, които могат и да се различават като практическа реализация, но в основата си са плод на общи схащания и идеи. За погребалните практики Ван Генеп посочва: „Всеки знае, че нищо не варира повече като функция на етноса, вьзрастта, пола и социалната позиция на индивида от погребалните обреди....Въпреки това, в изключителното многообразие от детайли могат да се открият доминантни ноти, които могат и да се категоризират” /Van Gennep, 1996, 131/.
Разбирането на погребалните ритуали като неразривна част от социалните практики на обществото /групата/ е базисна идея и в трудовете на А. Радклиф - Браун и Б. Малиновски. Първият отбелязва, че: „Погребалните практики не са просто продукт на страха от трупа. ...обичаите варират в съответствие със социалния статус на умрелия. Т.е. съществува тясна връзка между начина на погребване и социалния статус на погребвания. Погребалните практики... трябва да се разбират и като реакция срещу шока в колективното чувство на солидарност, продукт от смъртта на член на групата.....чрез смъртта си социалната персона не изчезва, а претърпява промяна, като от обект на приятни чувства се превръща в обекта на болезнени такива" /Radcliffe-Brown, 1922/.
Три години по-късно Б. Малиновски лансира тезата, че „..смъртта е нещо повече от отстраняване на трупа.... церемонията на смъртта обединява чувствата на страх, паника, деморализация и предоставя на обществото могъщ мотив за реинтеграция на разклатеното му чувство на солидарност” /Malinowski, 1925, 53/.
Разбира се, през този етап социалната организация не е разглеждана като еднозначно определяща характера на погребалните практики. Тук ще посочим само статията на А. Крьобер “Disposal of the Death”, в която акцентът при погребението е поставен върху емоционалния и „моден” момент /Kroeber, 1927; Binford, 1972, 214-217/.
Успоредно с теоретичните разработки по история на религията и антропологията се развива и теоретичната мисъл, свързана с археологическото проучване. Археологическият подход в изучаването на погребалните практики през първата половина на XX в. е свързван предимно с определянето на тяхната хронологическа и „културна” характеристика. Още през 1911 г. Г. Косина въвежда термина „култура” или „културна група”, а през 1929 г. Гордън Чайлд формулирa понятието „археологическа култура” и връзката и с погребалните практики както следва: „Ние установяваме, че определени типове керамика, оръдия, украшения, погребални практики, къщи и др. постоянно се срещат заедно. Такъв един комплекс от постоянно съчетаващи се характеристики ще наречем „културна група” или просто „култура”. Предполагаме, че такъв един комплекс е материалното отражение на това, коeто днес бихме нарекли хора”. Само когато този комплекс е постоянно свързан със скелетни останки от определен физически тип ние бихме заместили думата „хора” с „раса” /Childe, 1929, v-vi/.
За разлика от А. Крьобер, който разглежда погребалните практики предимно като „мода”, Г. Чайлд ги определя като принадлежaщи на сферата на „идеологията”. По този начин те стават интегрална част от неговата „културна мрежа”. През 50-те години, под влияние на дифузионистката теория, представата за праисторическото развитие на Европа е оформена като последователна смяна на култури /Childe, 1957/, в чиито характеристики погребенията заемат важно място. В някои случаи археологическите култури са определени единствено въз основа на погребалните практики /шнурова керамика /бойни брадви/. Когато погребалните практики показват дисконтинуитет от една култура към нейния наследник, дифузионисткият подход и миграцията на хора придобива основно значение при обяснението на този факт. Г. Чайлд е един от първите археолози, които анализират погребалните практики от гледна точка на социалната стратификация на обществото. За съжаление, тези му опити достигат единствено до отделянето на гробове на вождове от тези на останалите членове на обществото.
Идеите на Г. Чайлд, дифузионизмът и физическата антропология - чрез определянето на расови типове на проучените скелетни останки, дават основание на редица автори да приемат миграционната теория като основна при обяснението на промените в праисторията. Преди Втората световна война тези идеи са най-ярко изразени е теорите на Г. Косина за арийците и тяхното превъзходство над останалите раси. Докато последните са обосновани до голяма степен и от идеологически причини /нацизъм/, в пo-ново време миграционната теория, основана предимно на погребални практики, намира най-яркия си поддръжник в лицето на проф. Мария Гимбутас. Анализирайки погребалните практики на земеделското население от Югоизточна Европа и номадското население от северночерноморските степи, авторката предлага теорията за масова миграция на номадско население от степите, което унищожава цветущите земеделски цивилизации. Същите номади са интерпретирани и като пьрвите индоевропейци е тази част на Европа /Gimbutas, 1970; 1977; 1980/. Поддръжник на тази идея в по-ново време е Дж. Мелъри /Mallory, 1994/.
Въпреки очевидната си едностранчивост „културно-хонологическият” подход се оформя като важен етап в изучаването на погребалните практики. Той е и основен за райони или периоди, за които акумулирането на археологически извори е в начален стадий.
Краят на 60-те години бележи началото на нов етап в изучаването на погребалните практики. Той е свьрзан с т.нар. „Нова археология” и предлаганите нови подходи в археологическото изследване. „Новата археология” се появява като реакция и отговор на песимистичните настроения след Втората световна война, израз на схващанията за невъзможността за реконструкция на миналата действителност по археологически път. По отношение на погребалните практики най-характерно е сближаването на двата подхода чрез все по-пълноценното използуване на философски разработки и етнографски данни и паралели в археологическото проучване.
Първоначално водещи са идеите за реконструкция на социалната структура на обществото чрез анализ на неговите гробове. Базисни са тезите на Л. Бинфорд, представени в разгърнат вид в студията „Погребалните практики: тяхното изучаване и техния потенциал”. В нея Л. Бинфорд прави критичен преглед на развитието на теоретичната мисъл до 60-те години на XX век. След този анализ и най-вече критика на дифузионсткия подход, Л. Бинфорд представя основната си идея, че би трябвало да съществува висока степен на изоморфизъм между комплексността на статуса в социокултурната система и комплексността на погребалните практики, свързани с различното третиране на хора с различни социални позиции. С други думи, Л. Бинфорд акцентира върху идеята за интеграцията на погребалните практики в системата на социалната организация. Като основно той определя понятието „социална персона”, чиито основни компоненти, отразени в погребалните практики са: възраст, пол, социална позиция, социални връзки, както и условия и място на смъртта. Тези предположения Л. Бинфорд прилага върху 4 групи общества /ловци - събиратели, подвижни земеделци, скотовъдци и уседнали земеделци/. Анализът на некрополите на тези групи показва ясно изразени различия между уседналите земеделци и останалите три групи. От тук и изводът, че усложняването на социалната структура /най-ярко изразено при уседналите земеделци/ се отразява пряко на погребалните практики. Като логичен се оформя и основният извод, че формата и структурата на погребалните практики на едно общество са пряко свързани и са функция на формата и структурата на самото общество /Binford, 1972/.
През 1970 г. А. Сакс разработва теоретична база за изучаване на социалната структура на обществото, основана на погребалните практики. Той отбелязва, че „когато археолозите разкопават гробове, те не разкопават просто отделни индивиди,а кохерентни социални персони, които са свързани не само с други социални персони, но и с правилата и структурите, формулирани от една по-широка социална система”.
А. Сакс внася допълнителни уточнения за два термина, свързани с мъртвия индивид -„социална идентичност” и „социална персона”. Социалната идентичност представлява „група от хора или това, което наричаме социална позиция или статус” /напр. майка, домакиня, воин и др./, докато социалната персона е „композиция от социални идентичности, присъщи на определен индивид”. В този смисъл А. Сакс разбира анализа на погребалните практики като анализ на социалния статус на погребания /конкретния индивид/ - от една страна, и на спецификата на постморталното третиране на различните групи и от там извеждането на социалната им идентичност - от друга. Той предлага и осем хипотези, чрез които да се анализират погребалните практики, от които ще посочим първите четири:
1. Компонентите на погребалната практика са в съответствие с разделението на вселената /света/, като взаимодействието между отделните компоненти представя социалната персона;
2. При определена погребална практика принципите, характеризиращи социалната персона, са в съответствие с принципите, характеризиращи социалните връзки в обществото;
3. При определена погребална практика мъртвите с по-малка социална значимост ще представят по-малко компоненти в сравнение с останалите;
4. Колкото по-голяма е социалната значимост на мъртвия, толкова по-голяма е тенденцията социалната персона, представена в гроба да притежава атрибути, съответстващи на по-голямата й социална значимост.
Въз основа на тези теоретични разработки А. Сакс извежда девет социални персони при племето Бонток в Западна Африка като: възрастни мъже, семейни /несемейни мъже/ жени, деца под 7-годишна възраст и др. Практическото приложение на тези методи потвърждава правилността на социалния подход при изучаването на погребалните практики, предложен от Л. Бинфорд /O'Shea, 1984, 8-13; Chapman, Randsborg, 1981, 6-8/.
След публикациите на А. Сакс и Л. Бинфорд археологическата наука вече разглежда изучаването на погребалните практики като метод за определяне на социалната организация на обществото. Привържениците на т.нар. „процесуална” археология предлагат различни критерии, които да определят различните социални групи. Още А. Сакс отбелязва, че при „егалитарните” общества определящи в погребалните практики ще бъдат възрастта, полът и normal/deviant distinctions, докато в т.нар. „ranked societies” определящи са още социалната роля и родствените връзки. В този смисъл логично се оформя и твърдението, че най-малко на брой ще бъдат гробовете на най-високата социална прослойка, а най-многобройни - тези на най-ниската /както е показана на графиката/.
Налага се и изводът, че ...погребалната система е многостранна система. /Goldstein, 1981, 57/, като се търсят различни подходи и критерий за нейното изучаване. Такъв критерии би могла да бъде енергията, вложена за извършване на едно погребение. Като конкретни признаци биха могли да се използуват например големината и дълбочината на гробната яма, големината на могилния насип и т.н. Интересно е да се отбележи, че липсват етнографски данни, които да противоречат на зависимостта: по-висок социален ранг - повече енергия, вложена за погребението.
Най-ярък последовател на идеята за анализ на социалната структура чрез погребалните практики е Дж. О'Шей. Той извежда четири основни теоретични постановки, харктеризиращи погребалните практики:
1. Всички общества прилагат някаква процедура или система от процедури за „отърваване” от трупа;
2. Мъртвата популация представя демографски и физиологически характеристики, отразяващи тези на живата популация;
3. При случай на смърт, всяко погребение представя систематично прилагане на серия от директиви, релевантни на живия индивид;
4. Елементите, обединени в един гробен контекст, са били съвременни по време на поставянето им в гроба /принцип на Worsaee/ /O'Shea, 1984/.
По наше мнение валидността на принципите е безспорна, но някои трактовки на автора при тяхното обяснение ни се струват доста спорни. Увличането по социалната реконструкция неминуемо води до опасност от грешки или спорни трактовки. Тази опасност е посочена още през 1969 г. от П. Уко в студията „Етнография и археологическа интерпретация на гробните останки”. Уко обръща внимание върху етнографски паралели, които показват например, че не е задължително откритите в гроба предмети винаги да се свързват с погребания: „...племето Нанканзе /Гана/ не поставя инвентар в гроба. Но понякога такива се откриват. Това в никакъв случай не означава, че погребаният е бил богат или е имал по-особен статус. В действителност, според нанканзе, понякога по време на погребението душата на жив човек е „хваната” в гроба. Тогава любими предмети на живия се поставят в гроба на умрелия, тъй като се вярва, че докато тe са в гроба, живият няма да умре”.
П. Уко акцентира и върху факта, че гробни дарове могат и да съществуват, но да не достигнат до гроба /например ако се поставят покрай пътя на гробната процесия, в дома на умрелия и др./, както и върху твърдението, че бедността /липса на инвентар/ на един гроб не означава задължително ниско ниво на материална задоволеност или нисък статус на умрелия: „Много богатите свещеници от племето Йоруба /Нигерия/ получават след смъртта си изключително пищни церемонии, съпроводени с богати дарове. Но тези дарове не достигат до гроба, а се взимат от свещениците от същия култ, изповядван от починалия” /Ucko, 1969/.
Върху опасността от свръхинтерпретация на социалната структура, основана на погребалните практики, обръща внимание и „контекстуалната” археология в лицето на Я. Ходер и неговите ученици. Те обръщат внимание на факта, че в някои социално стратифицирани общества вътрешният стремеж към егалитаризъм се изразява именно в погребалните практики /т.е. пълна идентичност на откриваните гробове/. В този случай социалната структура на обществото ще бъде разкрита при сравнителен анализ и на другите аспекти на археологическите извори като например селищни и жилищни структури и др. /Trigger, 1993, 348-350/.
Характерни черти на историографския период след 1970 г. /освен вече дискутирания „социален” подход/ са още навлизането на съвременни интердисциплинарни методи за анализ /на костни останки, на флората и фауната, на антропологичните, на патологичните, на генетичните характеристики на мъртвата популация, на датироака на гроба и др./ от една страна и изследването на някои аспекти на духовния живот и вярвания, отразени е погребалните практики като вярвания е душата и нейното прераждане /Graslund, 1994/, времето и надгробните могили /Mizoguchi, 1993/ и др. Наред с тях все по-убедителни стават и анализите, свързани с пространствената организация на некрополите, с извеждането на отделни райони, запазени за семейства или родове, а от там - и реконструкция на социалната структура на обществото /групата/.
От направения кратък историографски преглед е очевидно, теоретичната мисъл се обединява около два основни принципа, валидни при изучаване на погребалните практики:
1. Всички общества прилагат някакъв прицип за освобождаване от трупа;
2. Специфичното третиране на мъртвия отразява специфичното му положение е рамките на живата популация.
С известни уговорки бихме приели и принципите, че
3. Мъртвата популация отразява демографската и физиологична структура на живата популация и че
4. Елементите на един гроб представляват затворен комплекс /принцип на Worsaae/.
Какви са теоретичните обосновки на горепосочените принципи?
Всички общества прилагат някакъв принцип или система от принципи за освобождаване от трупа.
Принципът е основан на факта, че човек умира. Това безспорно е било осъзнато от всички древни общества. В този смисъл пред тях възникват два основни проблема: социален и хигиенен.
Първият е свързан със загубата на член на обществото, който като такъв е имал определени функции в него. Както вече споменахме първите погребения се появяват в средния палеолит. Една от основните причини за появата им според повечето автори е осъзнатата идея за ролята на колектива/групата и мястото на отделния индивид в него/нея. В този смисъл мъртвите са били считани за членове на колектива, пребиваващи в него по различен начин. Като такива за тях се грижат, а труповете им се оставят вътре в рамките на селището или в непосредствена близост до него. Вероятно в този период възникват и първите табута и най-вече забраната за канибализъм вътре е рамките на групата /Токарев, 1990/. С развитието на човешките познания и религиозни схващания загубата на всеки един индивид, имайки предвид горепосоченото, е очаквана и се отразява както в изработването на ритуал или система от ритуали по изпращане на умрелия, така и в ритуал по намиране на негов заместник или пък на очакваното му завръщане сред живите, т.е. в обществото.
Вторият проблем е свързан с чисто хигиенни причини. Оставянето на мъртвия вече член на обществото сред живата популация неминуемо води до проблеми от епидемологичен характер. Още най-древните общества с течение на времето са осъзнали, че от страна на мъртвите ги заплашва опасност, че труповете носят болести и смърт. Това безспорно е довело до действия по неутрализацията на тези вредни въздействия като изхвърляне на трупа, затрупването му с клони, камъни и др. Постепенно живата популация осъзнава необходимостта да се „отърве” от разлагащия се труп - т.е. да го погребе по някакъв начин. В този смисъл се оформят и основните погребални практики - а именно трупополагане, трупоизгаряне, оставяне на трупа извън границите на селището на живата популация и т.н.
В чисто теоретичен аспект сме склонни да приемем, че именно социалните причини са тези, довели до появата на първите погребални практики. В подкрепа на това твърдение ще приведем и една легенда на нигерийците от племето Нупе, според която първоначално на земята се родили двама братя и една сестра и.....когато те пораснали и двамата млади мъже пожелали сестра си. Те се скарали и единият бил убит. Така на света за първи път се появили смъртта и убийството. Мъжът и жената не знаели какво да правят с мъртвото тяло. Те, плачейки, носили трупа на раменете си три дни, без да могат да се отърват от него. Най-накрая бог отворил земята и те поставили тялото в нея. Така се появила практиката на погребване и тридневното оплакване.” /Ucko, 1969, 264/
Трябва да отбележим, че етнографските и исторически паралели показват, че при екстремни ситуации е възможно драстично отклонение от приетите ритуали за „освожбодаване” от трупа. Като примери ще посочим само гроба на членовете на 52-та рода боили, отказали да приемат християнството в България; колективните гробове на починали от чума в средновековен Лондон; колективните гробове на полски офицери при Катин от пролетта на 1940 г., на противници на „народната” власт в България от есента на 1944 и началото на 1945 г и др.
Специфичното третиране на мъртвия отразява специфичната му позиция в рамките на живата популация.
Очевидно е, че първият посочен принцип не би могъл да отрази цялата сложност на погребалните практики. В този смисъл той би трябвало да се приеме само като основен. Това е още по-ясно, когато се разглеждат някои развити общества като египетското, гръцкото, тракийското и др. Както показват етнографските и исторически паралели в рамките на първия принцип обществото прилага една сложна процедура за „отърваване” от трупа, често изменяща се в съответствие със социалното или друго положение на мъртвия в живото общество. Такива процедури са най-ярко отразени в египетските пирамиди, могилите на „тракийските царе”, мавзолеите на Ленин и Димитров и др.
Във всяко общество условно могат да се обособят две групи - „редовни” и „други” негови членове. В рамките на „редовните” членове социалната организация е определяща и различните социални групи могат да бъдат третирани различно след смъртта си. Би могло да се очаква, че царе, вождове, жреци и др. представители на елита ще бъдат третирани по начин, различен от този при слугите, робите и др. /Brown, 1981/. В подкрепа на това твърдение ще посочим само факта, че „сред многобройните племена в Нигерия вождовете винаги са погребвани различно от останалите членове на племето, а сред никои племена определени райони от некропола са запазени за вождовете и другите представители на племенния елит”/Ucko, 1969, 267/.
Различното третиране може да бъде и следствие от начина на смъртта /имаме предвид символичните гробове, които според някои мнения представляват гробове на членове на обществото, умрели далеч от племето, самоубийците, удавили се и др./, пола или възрастта на умрелия. „Племето Нанди, което оставя труповете на хиените, погребва много възрастните и новородените, тъй като вярва, че двете групи са по-близо до духовете и нямат нужда от посредничеството на хиените, за да се присъединят към тях” /Ucko, 1969, 271/. „Планинските племена от Лусон /Филипините/ погребват по различен начин: децата и несемейната младеж; възрастните членове на обществото и възрастните, умрели от насилствена смърт и жените, умрели при раждане” /Почагина, 1986/. „При руснаци, украинци и беларуси до края на XIX в. мъртвите се делят на две - родители /хора, умрели от старост/ и преждевременно умрели”. /Семенов, 1966, 397/.
Тези логични очаквания на археолога в повечето случаи намират потвърждение в практиката на терена, но тук трябва да посочим, че различното третиране би могло и да не се открие по археологически път или пък да не се забележи в археологическия контекст /Ucko, 1969/. Например, не е задължително всеки богат член на обществото да бъде погребван с подобаващи погребални дарове, т.е. липсата на богат гробен инвентар не винаги означава гроб на беден член на обществото. В някои случаи различното третиране на мъртвия се изразява в действия и ритуали, които предхождат акта на фактическото „отърваване от трупа” т.е. трупополагането, кремацията и т.н. и не може да бъде уловено по археологически път при проучването на гроба.
Друга група погребални практики биха могли да се свържат с някоя „особена” част от обществото като военнопленници, роби и др. Погребенията на чужденци също биха могли да се различават от тези на местното население. При обществата, практикуващи канибализъм, костите на изядените би трявало да се открият в боклучните ями. Различни начини на третиране на трупа например са регистрирани при раннобронзовите могилни гробове от Индепенденца /Северна Добруджа/, което дава основание на проучвателя да интерпретира част от тях като погребения на военнопленици /Simion, 1991/. От писмените извори ще посочим ката пример черепа на император Никифор, който е бил използуван от цар Крум за вдигане на наздравици.
Cтрахът от връщането на някои мъртви сред живите също намира отражение в погребалните практики. Югоизточна Европа и в частност Балканите са известни с вярванията във вампири, върколаци и др. Тези вярвания се изразяват в специфичния начин на погребване, като поставяне на камъни върху краката или отрязване на стъпалата, за да не може мъртвия да стане от гроба, в изравянето на трупа и пробиването на сърцето с дървен кол и др. Според Б. Петрунова през XIII - XVIII в. в българските земи ,,... най-разпространеното противодействие срещу превъплащаване е послесмъртната мутилация - частично нарушаване целостта на мъртвото тяло или скелета. То включва пробождане с остър предмет /трън, пирон, нож/ още преди погребването, отрязване на части от тялото /обикновено ходилата/, т.е. осакатяване на застрашения мъртвец, разравяне на гроба и нарушаване целостта на трупа - обръщане на главата, разбъркване на костите с кол, пробождане с нож. ...най-често срещаната послесмъртна мутилация е ампутацията на стъпалата, обикновено лявото.” /Петрунова, 1997/.
Като куриоз ще посочим и факта, че последното известно ни погребение на вампир датира от първата половина на 90-те години на XX в: е трансилванско село трупът на младо момиче е бил изровен след християнското му погребение /интересно е, че трупът умишлено е бил заровен на малка дълбочина/, сърцето му е било прободено с дървен кол, а стъпалата - отрязани, след което е бил заровен отново на значителна дълбочина.
Мъртвата популация отразява демографската и физиологична структура на живата популация.
Елементите на един гроб представляват затворен комплекс /принцип на Worsaae/.
Принципът е формулиран още в средата на миналия век и се основава на факта, че погребението е еднократен акт. Проучванията в последните 150 години показаха убедително, че не във всички случай, обаче, гробът трябва да се разглежда като затворен комплекс. За българските земи такива изключения са например долмените, някои тракийски гробници, многократно използуваните скални гробници и много други. В такива случаи определянето на гроба като затворен комплекс, а от там - и на синхронността на всички предмети, открити в него, е пряко задължение и отговорност на разкопвача. Едва след неговото заключение относно еднократното използуване на гробното съоръжение принципът получава своята валидност.
Изведените теоретични принципи и постановки, съчетани със съвременните интердисциплинарни методи на проучване, дават възможност да се извлекат различни групи информация за конкретния индивид, неговото общество и обкръжаващата го среда. В последните години изучаването на погребалните практики се превърна в една от основните задачи на редица клонове на науката. Каква е ролята на археологията е това проучване? Археологията е наука за човека от миналото, неговата околна среда и взаимодействието между тях. Изучаването на човека се осъществява, най-общо казано, по два пътя: а/ индиректен - чрез анализ на материалните останки от неговата дейност и б/директен - чрез анализ на собствените му останки. Като се има предвид, че човекът е единственото живо същество, което погребва своите мъртви, то проучването на погребалните практики е основен път към директното изучаване на човека. Ако приемем, че животът на всеки индивид преминава през няколко основни етапа /момента/ - раждане, инициация, женитба, старост, смърт, то археологът открива самия човек след смъртта му. От тук и спецификата при проучването на погребалните практики - от една страни чрез анализа им се стига до директни изводи относно биологическите, антропологическите, физическите и т.н. характеристики на конкретния индивид, а от друга - до индиректни изводи относно характера на обществото /групата, колектива/, демографската му структура, отношенията между отделните му членове, религиозните вярвания, култове, обреди и т.н. В този смисъл информацията, която може да се извлече при изследване на погребалните практики би могла да се обособи в няколко основни групи:
1. Информация, свързана с конкретния индивид;
2. Информация, свързана с погребалните практики, религиозните вярвания и култове;
3. Информация, свързана с демографската и социална характеристика на групата/обществото.
4. Информация, свързана с околната среда;
Информация, свързана с конкретния индивид.
а/ пол и възраст:
Полът и възрастта на погребания са относително най-лесни за определяне. Със сигурност възрастта може да се определи в по-общи граници - новородено, дете, младеж, възрастен, като най-добър индикатор за това са зъбите. Добър индикатор са и костите, но при тях от значение е и степента им на запазеност. При недобра запазеност на костите, индикатор за възрастта може да бъде и тяхната микроструктура. Относно пола определящи са различните биологически изисквания при двата пола. Най-добрият индикатор за пола е формата на пелвиса. Като цяло мъжките кости са по-големи, по-едри, при мъжете черепите са и пo-големи /при европейците обемът на черепа на жените е под 1300 куб.см., а при мъжете - над 1450/, докато при жените стернумът е по-тесен. Когато костите не са добре запазени /например при киселинни почви/ определянето на пола може да стане и чрез химически анализи. По-трудно е половото диференциране при децата. Според някои изследвания процентът на познаваемост при тях варира около 50. При определянето на пола от помощ би могъл да бъде и гробният инвентар. Трябва да отбележим, че определянето на пола и възрастта е възможно и чрез анализ на малки части от скелета, какъвто е случаят при гробовете с трупоизгаряне. /Йорданов, 1996 и посочената там литература/.
б/генетична и расова информация:
Генетичната информация е от първостепенно значение при определяне на родствените връзки. Първите успешни опити за извличане на ДНК от човешки останки са свързани с изследванията на египетските мумии. По този път е доказана, например, родствената връзка между Тутанкамон и тялото в гробница 55 в Тебес. Извличането на ДНК от тъкан вече е добре разработен метод. В последните години успешно беше определена ДНК от мозъчни клетки от череп във Флорида на възраст 8 000 години и череп от Канада на възраст 7 000 години. Постиженията на приложните науки дават възможност за извличане на части от ДНК и от кости. В лабораторията в Оксфорд такива са получени от човешка фемура от Израелската пустиня на възраст 5 000 години и от череп от Майдън Касъл /Англия/ на възраст 4 000 години. Родствените връзки са определими и чрез кръвните групи. Такава информация се получава при анализ на тъкан и кост. Най-долната граница на определяне на кръвни групи от костна проба е 30 000 години /Renfrew, Bahn, 1991, 378-381/.
Расовият тип се определя чрез анализ на метричните/краниометрични и краниоскопични/ данни на черепа, съпоставени с други данни за скелета като цяло /Йорданов, 1981; 1996, 61-65/.
в/ръст и тегло.
Ръстът е относително лесен за определян е случаите, при които е запазен целият скелет. Възможно е и определянето му въз основа само на някои кости, тъй като е установена определена метрична зависимост между тях и ръста. Най-често използувани са бедрените кости. Изведена е и зависимост, според която дължината на отпечатъка на стъпалото е приблизително равна на 15.5% от ръста, а при децата тя достига до 16-17%. Разбира се, при определени етнически групи тези зависимости са видоизменени, поради което получените резултати би трябвало да се сравнят с такива, изведени с по-сигурни методи. Въз основа на данните за възрастта, пола и ръста би могло да се определи приблизително и теглото на изследвания индивид /Йорданов, 1996, 59-60; Renfrew, Bahn, 1991, 376-377/.
г/ диетична:
Размерите и състоянието на човешките кости дават обща представа за начина на хранене и характера на приеманата храна. Напоследък химическите анализи на костите и най-вече наличието и пропорциите в тях на различни елементи като стронций, цинк, калций и др. /които са в пряка зависимост от характера на приеманата храна/ дават възможност да се определи доминиращата храна /месна, растителна, рибна/ използувана от определен индивид или групата като цяло. Достоверни резултати дават и микроанализите на зъбите и най-вече на степента на тяхната износеност.
д/патология;
Информацията, касаеща патологията би могла да се обособи в две групи: информация относно контузии и информация относно различни заболявания.
В първия случай наблюдения на специалист с микроскоп или рентген дават възможност да се установят различни контузии като фрактури, прободни или порезни рани, от които индивидът е пострадал приживе.
При втория случай за основа се вземат микро- и макро-измененията на костите, които са пряко следствие от различни болести -т.е. увеличаване и/или унищожаване на костна тъкан. /Йорданов, 1996, 66-68 и посочената там литература/ •
е/лечение и ритуални действия;
Прилагането на различни методи за лечение може да бъде установено чрез анализ на костния материал. Най-лесно доловими са лечебните въздействия чрез наместване и обездвижване на костта при фрактури, както и т.н. трапанация. Ритуалните въздействия включват изкуствена деформация на черепа, изкуствена трапанация, промяна на формата на някои зъби и др. /Йорданов, 1996, 69-71/.
ж/антропологическа възстановка.
Опитите за антропологическа възстановка по черепа датират още от миналия век, но едва в последните десетилетия техниките на възстановка достигнаха една значителна степен на точност. /По въпроса виж Йорданов, 1981/.
з/ Към данните за конкретния индивид могат да се отнесат и тези за датировката на гроба, т.е. за времето, когато е живял индивидът.
Датировката на гроба може да се извърши чрез датиране на открития в гроба инвентар или чрез други методи. Съвременните интердисциплинарни методи дават възможност възрастта на гроба да бъде определена и при липса на датируем гробен инвентар. Най-често използувани са „изотопното” датиране, основаващо се на периодите на полуразпад на изотопите на различни елементи; и „аминоки-селинното” датиране.
- датирането по метода С-14 е добре известно. Ще отбележим само, че с конвеционалните методи за датиране по С-14 са необходими от 100 до 500 гр. кост, докато в последните години беше разработен нов метод, базиран на бета- излъчването, при който за датиране са необходими от 10 до 50 гр. кост /Aitken, 1990, 90-91/.
- друг метод е използуването на урановите изотопи. Той се базира на разпадането на Уран-235 на Уран-234 /период на полуразпад 245 000 г/, а той на свой ред на Торий-230 /период на полуразпад 75 400 г/. Чрез сравняване на съотношението между Уран-234 и Торий-230 се получава и абсолютната възраст на находката. Методът е особено подходящ за датиране на кости и зъби /Aitken, 1990, 124-131/.
- аминокиселинно датиране - методът е основан на факта, че при формирането си аминокиселините /основни градивни клетки на живите организми, в частност кости и зъби/ са представени в т.н. „L-форма”. След смъртта започва преобразуване в т.н. „D-форма”, докато се достигне едно приблизително равновесие между двете в съотношение 50:50. Периодът за достигане на това равновесие е в силна зависимост от температурните вариации, поради което методът е препоръчителен за кости и зъби, отлежавали в места с ниска вариация на температурите /Aitken, 1990, 204-212/.
Информация, свързана с погребалните практики, религиозните вярвания и култове:
По археологически път могат да се получат данни относно подготовката и третирането на трупа; начина за отърваване от трупа; мястото на некропола и гробното съоръжение спрямо селището; за гробното съоръжение и инвентар.
Според етнографските данни два са основните етапи в погребалните практики - подготовка на трупа и отърваване от него. По отношение на подготовката чрез съвременните методи би могло да се установи дали трупът е бил изложен за известен период от време на действието на външни сили, дали преди „отърваването” от него плътта е била отстранена от костите /включително и при случаите на тру-поизгаряне/, дали са извършвани някакви други ритуални дейности по него като разчленяване и др. Тук бихме искали да обърнем внимание и на „Закона на Нистен”, според който процесът на вкочаняване на трупа обикновeно започва 4-12 часа след смъртта. То започва от долната челюст, преминава през шията и се спуска надолу по тялото. В същия ред вкочаняването изчезва за около 6 дни, когато започва процесът на разлагане. Този закон, според някои изследователи, определя и времето на поставяне на трупа в необходимата за погребване поза - или преди началото на вкочаняването или след началото на разлагането на трупа /Смирнов, 1990, 223/. Лични разговори на автора с криминалисти показаха, че подобни тези са научно необосновани, още повече, че тъкмо такива данни показват интервенция върху трупа в период, в който той е вкочанен.
По отношение на „отърваването” от трупа - т.е. изваждането му от селището на живите и поставянето му в това на мъртвите, се обособяват три основни подхода -трупополагане, трупоизгаряне и излагане на трупа на действието на външни за обществото сили. По археологически път сигурно доказуеми са първите два, докато третият би могъл да се реконструира единствено чрез етнографски паралели и писмени извори.
От изключителна важност за по-нататъшните изследвания е локализацията. Тя може да се определи като макро-локализация - т.е. определяне на мястото на некропола спрямо селището/селищата; мезо-локализация - определяне на мястото на гроба в рамките на некропола и микро-локализация - определяне на мястото на трупа /или останките от него/ в рамките на гроба.
Данните за гробното съоръжение - големина, размери, начин на изграждане, за гробния инвентар и мястото му в рамките на гробното съоръжение, както и за наличието на други останки извън самото съоръжение дават възможност чрез по-нататъшни анализи да се достигне до изводи относно социалната позиция и мястото на погребания в живото общество.
Анализът на всички данни, добити по археологически път и чрез интердисциплинарни методи, дава възможност да се реконструират погребалните практики в тяхната цялост – от момента на смъртта до момента на фактическото „отърваване от трупа”, а от там - да се получи една по-пълна представа относно култово-религиозните вярвания и практики на групата/обществото.
Информация, свързана с обществото /групата/:
а/ социална.
Извличането на информация за социалната структура на обществото /групата/ въз основа на погребалните практики е пряко следствие от принципи 1 и 2, описани по-горе. Основна е идеята, че съществува пряка зависимост между ролята и мястото на мъртвия в живото общество и начина, по който останките му и придружаващите ги предмети са разположени в гроба. Както отбелязват Renfrew и Ваnh трябва да се има предвид, че: „...нещата, погребани с мъртвия, не са просто еквивалент на неговия статус или материалното му благосъстояние. Погребенията се извършват от живите и се използуват от тях, за да изразят връзките на мъртвия с все още живите толкова, колкото и за да символизират и обслужват смъртта. "/Renfrew, Ваnh, 1991, 175-176/.
Основни при „социалните разработки” са т.н. „факторни” и „кластърни” анализи. Те дават възможност да се определят коефициентите на корелация и подобие между отделните единици информация, извлечени при анализа на гробовете. Такива зaдължителни единици са половата принадлежност, възрастовата група и гробния инвентар, разделен по типове и подтипове. Горепосочените анализи дават възможност да се определят разликите при третирането на мъже и жени, при отделните възрастови групи, както и тези вътре в отделните възрастови групи, а от там - да се определи и статуса на мъртвия, достигнат в живота. Определянето на статуса на „отделния индивид” дава възможност да се достигне до изводи относно социалната структура на популацията, представена в един некропол, а при наличието на по-голям брой проучени такива -да се определи социалната структура на живата популация в един по-голям географски или културен ареал.
Този тип анализи са приложими най-вече при така наречените „band” или ..segmentary societies” - групи или общества, занимаващи се със събирателство или земеделие и скотовъдство, със или без постоянно местожителство и без постоянен „административен” център /Renfrew, Ваnh, 1993, 170-174/. При т.нар. „chiefdoms” и „states” социалният статус, без съмнение, е най-ярко отразен при погребалните практики и в частност в гробния инвентар Освен последния като индикатор за социалното положение на погребания може да послужат големината и размерите на гробното съоръжение, т.е. количеството труд, необходимо за неговото изграждане. Като пример ще посочим, че само каменните блокове, необходими за изграждане на Хеопсовата пирамида, са 3 000 000 км3.
Разбира се, при всеки подобен анализ трябва да се имат предвид и последните теоретични разработки на I. Hodder и неговата школа, касаещи тенденцията към егалитаризъм у някои общества и най-вече практическия резултат, отразен в погребалните практики, които не биха показали съществени различия при различните социални групи, въпреки че такива са съществували в живата популация.
б/ демографска
Извличането на такъв тип информация се основава на съвременните статистически методи, които позволяват чрез представителни извадки да се достигне до относително точни изводи относно демографската структура /средна и максимална продължителност на живота - общо, при мъжете и при жените; смъртност при новородените и тези до 1 година и др./, патологичната и диетологичната картина на обществото/групата и т.н. По-сложен е проблемът с изясняване на абсолютния брой на членовете на обществото/групата, тъй като той е следствие от предположението, че всички негови/нейни членове са погребани в проучения некропол. Очевидно е, че археологът никога не може да бъде сигурен в това, още повече, че и етнографските паралели в много случаи показват точно обратното. В този случай доближаването до истинската цифра е възможно чрез интерполиране на данните от некропола/некрополите с тези от проучваните селища. И най-вече - чрез сравняване на „факторните” и „кластърните” анализи от техните проучвания.
Информация за околната среда.
Чрез пресяване и флотация на пръстта от гробната яма биха могли да се открият инсекти, овъглена дървесина и семена, копролити, кремъчни и варовикови останки и др., които дават възможност да се извлече информация за околната среда. Данни относно флората и фауната могат да се открият и сред гробните дарове. Като пример ще посочим анализа на почвата от гроба на неандерталското погребение No.4 от пещерата Шанидар, който показва, че по време на обреда в гроба са били поставени цветя. Това дава възможност да се определи времето на погребението - между м.май - началото на юли. От установените 8 вида растения 5 са с лечебни свойства, 1 е годно за храна и 1 е едновременно годно за храна и има лечебни свойства. В неандерталски гроб от Ла Шанел /Франция/, от дясната страна на черепа са открити част от биволски крак, част от врат на елен и др. животински кости /Бромлей, 1983, 383-385/. Откриването на някои определени видове инсекти също би дало възможност да се определи сезона, в който е извършено погребението.
В заключение бихме искали да отбележим, че с изключителния напредък на науката изучаването на погребалните практики се превърна в мултидисциплинарен процес. Процес, чийто първи етап е археологическото проучване. Всички останали етапи и изводи, постигнати чрез конвенционални и интердисциплинарни методи, имат реална стойност само тогава, когато археологическото проучване и документация са извършени качествено и на ниво. Тук е и основната роля, главно задължение и отговорност на археолога. Анализите на костните останки, инвентара и пр. на един гроб могат да се повторят неколкократно, но разкопките на същия - не.
Литература
Бромлей, Ю. В., 1983 /ред./ - История Первобытного Общества, т.1, Общие вопроы. Проблеми антропосоциогенеза. Москва. Наука
Йорданов, Й. 1981 – Възстановяване на главата по черепа. София, БАН.
1996 - Наръчник по Антропология за Археолози. София, Университеско Издателство „Св. Климент Охридски”.
Петрунова, Б. 1997 - Некрополите от XIII-XVIII в. като източник за практикуването на обреди против превъплащаване. В: Приноси към българската археология., т.3 /под печат/.
Почагина, О. В., 1986 - Похоронная обрядност и связанные с ней верования горных народов северного Лусона. В: Мифы, культы, обряды народов зарубежной Азии. Москва, Наука, 108-117.
Семенов, Ю. И., 1966 - Как Возникло Человечество. Москва, Наука.
Смирнов, Ю. А., 1990 - Морфология погребения. /Опыт создания базовой модели/. В: Исследования в области балто-славянской духовной культуры Погребальный обряд. Москва, Наука, 216-224
Токарев, С. А., 1990 - Ранние Формы Религии. Москва, Издат. Политической Литературы.
Aitken, М. J., 1990 - Science-based Dating in Archaeology.
Binford, L. R., 1972 - Mortuary Practices: Their Study and Their Potential. In: L. Binford. An Archaeological Perspective.
Brown, J. A., 1981 - The search for rank in prehistoric burials. In: The Archaeology of Death. Ed. by R. Chapman, I. Kinnes, K. Randsborg,
Chapman, R., K. Randsborg, /ed./1981 - Approaches to the archaeology of death. In: The Archaeology of Death. Ed. by R. Chapman, I. Kinnes and K. Randsborg,
Childe, V. G. 1929 - The
1957 The Dawn of European Civilization.
Frazer, J.G., 1886 - On certain burial customs as they illustrate the primitive theory of the soul. Journal of the Royal Anthropological
Gimbutas, M. 1970 - Proto-Indo-European Culture: The
1977 - The first wave of Eurasian steppe pastoralists into Copper age Europe. Journal of Indo European Studies, 5, 277-338.
1980 - The Kurgan wave # 2 /3400-3200/ into Europe and the following transformation of culture. Journal of Indo European Studies, 8, 273-315.
Goldstein, L. 1981 - One-dimensional archaeology and multi-dimensional people: spatial organisation and mortuary analysis. In: The Archaeology of Death. Ed. by R. Chapman, I. Kinnes and K. Randsborg,
Graslund, B. 1994 - Prehistoric Soul Beliefs in
Hertz, R., 1907 - Death and the Right Hand. Edition 1960,
Kroeber, A. L, 1927 - Disposal of the Dead. American Anthropologist, 29, 308-315.
Malinowski, B., 1925 - Magic, Science and Religion. Reprinted in: Magic, Science and religion and other Essays.
Mallory, J. P., 1994 - In search of the Indo-Europeans. Language, Archaeology and Myth.
Mizoguchi, K. 1993 - Time in the reproduction of mortuary practices. World Archaeology. 25, 2,223-235.
Montetius, O., 1885 -
O'Shea, J., 1984 - Mortuary Variability. An Archaeological Investigation.
1995 - Mortuary Custom in the Bronze Age of Southeastern Hungary. In: Regional Approaches to Mortuary Analysis. Ed. by L. A. Back,
Radcliffe-Brown, A. R., 1922 - The Andeman Islanders.
Reinecke, P., 1904 -1911 - Altert/umer unserer Leidnische Vorzeit, vol.5, R/misch Germanisches Zentralmuseum, Mainz.
Renfrew, C, P. Bahn, 1991 - Archaeology Theories, Methods and Practice.
Simion, G. 1991 – O noua cultura de la onceputul epocii bronzului pe teritoriul Istro-Pontic Peuce, X, 33-57.
Trigger, B., 1993 - A history of archaeological thought.
Tylor, Е. B., 187l - Primitive Culture.
Ubelaker, D. H., 1984 - Human Skeletal Remains.
Ucko, P., l969 - Ethnography and archaeological interpretation of funerary remains. World Archaeology, 1, 262-280.
Van Gennep, A., 1996 - Riturile de trecere. lasi, Polirom /orig. /
Worsaae, J. J. A. 1849 - The Primeval Antiquities of
Няма коментари:
Публикуване на коментар